Йоана Буковска: Публиката в Добрич е изключително интелигентна, но и безкомпромисен критик

Най-успешната и най-дълго играна пиеса на големия ни поет и драматург Недялко Йорданов –  „Старо село накрай света“, бе поставена на сцената на Драматичен театър „Йордан Йовков”. Премиерата се състоя на 22 и 23 януари в Камерна зала.
Една от ролите в спектакъла – Меглена, се изпълнява от популярната актриса Йоана Буковска. Поканена е за ролята от режисьора Стефан Спасов, директор на театъра в Добрич и състудент на Буковска.
Пиесата разказва историята на последните обитатели на отдалечено странджанско село. Герои чудаци, които живеят там, където пътят свършва... Техният опит да оцелеят духовно и финансово е колкото смешен, толкова и безнадежден...
„Старо село накрай света” е наситена с изключително силно чувство за хумор, пиперлив език, самобитни характери и ситуации, които изненадват със своята изобретателност. За съжаление, светът, описан в нея, си отива безвъзвратно. А с него и хората, изповядващи човечност, която вече не се котира.
 
- Как се случи така, че дойдохте в Добрич, за да играете в „Старо село накрай света“?
Аз обичам Добрич и съм гостувала тук с не една постановка. Обичам да идвам в Добрич, защото тук имате една изключително интелигентна публика, която обаче е и безкомпромисен критик. Тоест, тя ти дава ясно да разбереш дали ѝ харесва това, което ѝ предлагаш от сцената. Аз обичам по този начин да си сверявам актьорския часовник.
А иначе, поканата дойде от Стефан, с когото сме от един клас от Академията (НАТФИЗ). Ние сме завършили „актьорско майсторство“ през 2000 година при проф. Снежина Танковска и Андрей Баташов. Та, ако не беше Стефан, едва ли щях толкова лесно да се съглася да дойда толкова далеч, за да репетирам. За първи път оставям децата си за толкова дълго време, за да репетирам в друг град.
- Дълъг е пътят до Добрич... Долкото знам, Вие сама шофирате. Виждате България от край до край. Каква е тя във Вашите очи?
Прекрасна! Ние живеем в една чудесна страна и сме много богати и благословени да сме родени точно тук. Да карам колата си през цяла България е нещо като природна медитация за мен. За съжаление, виждам и мизерията, и беднотията...
- Коя част Ви харесва повече? Тази около София, или тук, в нашия регион, източната част?
Аз съм от Балкана, така че София не ми е най-любимата част от България (смее се). Освен това, там вече е толкова мръсен въздухът, че всеки път се ужасявам като се „гмуркам“ в тази бежово-кафява шапка, която стои над цяла София. Когато приближаваш по магистралата, можеш ясно да видиш под какъв похлупак живеем и го дишаме.
В момента съм благословена да играя в няколко разнопосочни театъра – Добрич, Смолян, Търговище, Плевен. От 10 години съм артист на свободна практика и както обичам да се шегувам – съм вече една национална актриса, защото нямам свой театър, но пък имам много семейства в различните театри на България. Защото във всяка една трупа, в която съм попадала, сме станали повече от приятели.
- Така ли беше и тук в Добрич? Успяхте ли да си паснете с останалите актьори в спектакъла?
Аз не ги познавах преди това. Видях ги като група, разпределени в този спектакъл от режисьора Стефан Спасов, и много ми допаднаха. За мен кастингът, или точното разпределение на ролите, е 50 процента от добре свършената работа. Ако всеки е на мястото си, спектакълът е обречен на успех. И мисля, че тук случаят е точно такъв. Аз съм много изненадана, приятно, дори бих казала въодушевена от срещата си с тези колеги. Изключително всеотдайни, сърцати, талантливи и много бързо открихме в тази пиеса, която на пръв поглед изглежда лековата, дълбочините и човешките измерения. Защото, когато имаш човеци, които да я правят, самата плът на пиесата става много по-говореща на публиката долу.

- Така е, поднесохте я на един дъх. А и самата публика участваше активно. Около мен имаше хора, които често реагираха, репликираха, ръкопляскаха...
Това винаги е двустранен процес. Участието на публиката за един спектакъл е важна част за актьорите, защото това е химия и енергия, която тече от сцената към залата и обратно. Проблемът е, че съвременната театрална публика все повече започва да придобива измеренията на това да реагираме спонтанно, все едно сме вкъщи пред телевизора.  Тук казусът не е точно такъв. На сцената има живи актьори, които играят, около теб има живи зрители, които се опитват да се потопят в атмосферата на спектакъла и епохата, за която разказва.
От друга страна, публиката няма как да остане неангажирана с конкретния сюжет, защото той разказва за близкото ни минало – за 90-те години, които всички ние помним. И е хубаво да не забравяме, откъде сме тръгнали в този преход, за да си дадем сметка, докъде сме стигнали.
- Всичко е много актуално, за съжаление. Като започнем от пенсиите и стигнем до мутрите и агресията...
За съжаление, е така. Ние все си мислим, че сме го избродили този период. Но като се осмелим да посегнем, чрез изкуството, на тази тема отново, разбираме, че не сме извървяли достатъчно далеч този път. Като че ли все още се въртим в кръг. Но това не зависи от народа, а от властимащите.
- Когато се подготвях за този разговор, ми хрумна едно заглавие – от „Дунав мост“ до „Старо село накрай света“...
Обичам да дискутирам с хората, особено когато са гледали представлението, и странното е, че след 25 години аз затварям кръга отново с темата за 90-те. Като лицето на „Дунав мост“ – първият български филм след една огромна криза и дупка в тогавашната култура и липса на субсидии за българско кино. Сериалът „Дунав мост“ излезе през 1999 година и не може през 2025-а да си говорим отново за това.
Да, героинята ми в „Старо село накрай света“ е възможна проекция на Стела от „Дунав мост“ – какво се случва с тази жена след сюжета, който сме гледали в „Дунав мост“. Дори години по-късно. Това, че аз съм на различна възраст тук, не съм на 21-22, колкото бях в „Дунав мост“, не ме притеснява. По-скоро нося мъдростта и познанието какво се случва след големите надежди и след големите преходи. И мисля, че затова тази моя Меги, Меглена както се казва в пиесата, е много пълнокръвна и възможна жена. Доживяхме времето, за което говореше Иван Андонов, когато тогава ни разпънаха на кръст, след излизането на „Дунав мост“ като сериал по телевизията, че за да се говори обективно за тази епоха от близкото ни минало, ще трябва да минат поне 10-20 години. Така че вече спокойно можем да гледаме натам и да правим анализи. И да си даваме сметка кои сме, през какво сме минали и докъде сме стигнали. Тези години ни науичха, че, за съжаление, порочният кръг, в който се върти България от прехода насам, е добре отъпкан с коловози вече и много трудно ще се намерят хората, които имат силите, новите способи и инструментариум, за да извадят България от този коловоз на въртене в кръг вече 30 години.
- Но в същото време, в тези времена на бездуховност, за която си говорим, има все повече публика, която пълните театрите, разбира спектаклите. Съгласна ли сте? Какви са Вашите наблюдения?
Така е, да. В момента основната възрастова група, която ходи на театър, са хора на средна или над средна възраст. Това са хора, които са отгледани с добър театър, които имат вкус за театър и са много точен лакмус кое представление е стойностно, кое се доближава до халтурата и кое е просташко и пошло. Не можеш да ги излъжеш! И като ти казват – това е комерсиален театър, виж колко е забавно, салоните са пълни, можем да продаваме по-скъпи билети, според мен това е възпитаване на лош вкус. Да, това е вид театър, но не може да се налага само той като комерсиален, тоест продаваем, защото има много видове жанрове театър и дори това, което шества като комерсиален театър масово по сцените, не се доближава дори до естрадата от едно време. Защото естрадата беше много умна, правеше се от интелигентни актьори, с огромен актьорски капацитет. Аз съм от едно междинно поколение и имах щастието да работя с режисьори като Вили Цанков, Коко Азарян, Гриша Островски, Бойко Богданов, Краси Спасов, които са цели театрални школи. Когато тези хора са те учили на професията и към какво трябва да се стремиш, изпитваш срам, когато виждаш какво се случва в момента и какво се продава най-много. Срам, че си част от тази професия. Но както казах – публиката е добър лакмус.
- Къде се чувствате по-добре? В киното или в театъра?
И на двете места. Твърде е различно, за да мога да кажа кое предпочитам. Не бих сменила едното заради другото. И без това толкова рядко се снима в България с един и същи актьор, добре че е театърът, за да можем да оцеляваме.
- А комфортно ли се чувствате в сериалите?
При сериалите е много голяма експлоатацията на творческите екипи заради бързината, с която трябва да се правят. И поради липсата на средства, което води до принципа „И така може!“, срещу който аз съм много голям воин. За мен киното е вид национална памет, която се запечатва и остава за времето и за поколенията, и не може да се прави през пръсти. Независимо дали сериал, или игрален филм, ти създаваш продукт, наречен кино. И там всичко трябва да е друга реалност, трябва хората да ти вярват. А не да е заснето като лош телевизионен театър. Съжалявам, че давам този пример, защото телевизионният театър беше нещо прекрасно, което, за съжаление, унищожиха в прехода. Киното изисква пари и поради липсата им се правят компромиси, особено в сериалите, затова и имаме компромисни сериали. Разбира се, когато имаш актьори професионалисти, те никога не си оставят магарето в калта, борят се със зъби и нокти да защитят героите си и историите, които разказват, въвличат и другите актьори в тази своя борба и имаме добри резултати сред сериалите, но не бих казала, че всички са на едно ниво.

Йоана Буковска е родена в Габрово. Баща ѝ е писател и журналист, а майка ѝ – журналист и кинопедагог. Когато Йоана е в трети клас, семейството се премества в София.
Още като ученичка започва да играе в детско-юношеската театрална студия към театър „Сълза и смях”, с ръководители Бончо Урумов и Венцеслав Кисьов. През 1996 г. е приета в НАТФИЗ, в класа на проф. Снежина Танковска и доц. Андрей Баташов. Печели първата си награда за „главна женска роля“ едва 17-годишна, когато е отличена за превъплъщението си в спектакъла „Ромео и Жулиета“. Най-голяма известност ѝ носи участието в сериала „Дунав мост“ през 1999 г. като Стела – провокативна роля, която, също като филма, разделя зрителите и предизвиква множество дискусии за старото и новото българско кино, за морала на екрана и т.н. Въпреки това, Буковска печели ”Златна ракла” за най-добра актриса на фестивала в Пловдив през 2000 г.
Следват десетки филмови и театрални роли, а израстването ѝ като актриса проличава ярко в образа на Виолета Захариева, в сериала „Откраднат живот“, за който през 2018 г. тя печели отличието „Любима актриса на зрителите“. Йоана печели още много престижни награди, сред които за „главна женска роля“ на 12-ия Международен филмов фестивал в Бердянск, Украйна, за ролята ѝ във филма на Дочо Боджаков „Моето мъничко нищо”.
Йоана е носителка и на „Аскеер“ за „Поддържаща женска роля“, като Хелена в " Есенна соната". 

Коментирайте