- Нека нашият разговор да започне от там – преди няколко месеца загубихме голямата българска и най-вече свързана с Добруджа певица Верка Сидерова. Знаем, че тя е определяна като Славеят на Добруджа, Гласът на Добруджа и още много епитети. За Вас обаче каква бе Верка Сидерова?
Знаете ли, когато снощи се чухме в предварителния разговор и уточнихме, че това е темата на последните ни дни и е логично да започнем с Верка, в мен започнаха да се борят много мисли, много чувства. Когато тръгвам към моята публика, към моите слушатели, аз събирам много потенциална енергия, която да мога чрез разговора да ѝ я предам. Моето послание към хората винаги е било да ги направя по-красиви, по-щастливи, да ги изкарвам за миг, пеейки им, от техните ежедневни, злободневни, неприятни случки и за миг те да полетят с мен.
Сега, когато ще говорим за една друга такава голяма певица, която много малко хора сигурно лично познават, защото тя си живееше в София и тя като мен не беше в Добружа, но които знаят медния ѝ глас, най-вече с голямата песен на Добруджа „Лале ли си, зюмбюл ли си“, която е най-философската песен, и която, подготвени и не дотам подготвени и малко разголени певици, започнаха да пеят и да я опошляват по най-страшен начин – значи да се поклоним! Първо на житейските ѝ 99, на големия ѝ талант, който безспорно Господ беше ѝ дал, на умната ѝ красива глава и голямата ѝ любов към Добруджа. Аз имах много срещи с нея в живота си и като професионалисти на сцената, и лично, много сме говорили и плакали за Добруджа.
Добруджа загуби един голям родолюбец, един голям любител на Добруджа! Това беше посланик на Добруджа!
Да, временни сме на този свят, не можем да останем вечно, друг определя колко време, но това, което поне можем, това, за което сме тук – да го превърнем в красота, в любов, в помощ на хората.
- Можем ли да кажем, че по някакъв начин тя Ви е определяла като своя наследничка, предвид факта, че Ви е подарила част от своите песни и Ви е казвала „само ти можеш да ги изпееш“?
Да. Тя го казваше в прав текст това. Даже в моята книга, която написах „За песните на моята душа“, аз пиша един разказ за нея. И тя пише в един от разделите „Другите за мен“ – „когато се появи гласът на Галина, нещо в мен трепна. Господ свише ми каза, че се е родила моята наследница“. Винаги, когато прочета този ред в нейната изповед, аз си казвам – кога и моята душа ще трепне и аз ще чуя, ще видя, ще усетя моята наследница. Това е голям момент за нас творците.
И тя по-надолу пише „аз много пъти си мислих, дали да не я взема в София, но си казах – не, нека тя да е в Добруджа, аз да съм в София. Тя ще пее от там, аз ще отстоявам от тук. Много красиво си го е мислила, но някои хора решиха да ме изгонят от Добруджа и аз вече 40 години се скитам по света и плача за Добруджа, и си пея за Добруджа...
Синът ми много често ми казва, идеализирала си Добруджа и хората ѝ, но нещата се промениха. Може би, но ако аз не я обичам толкова много, ако не я идеализирам толкова много, аз не бих могла така да пея, с тази любов за нея.
- Въпреки че сте далеч от Добруджа, често се връщате тук. Това означава, че не забравяте нито за миг родното място, нали?
Родното място не го забравям, но то е като любовта. Знаете ли, когато не виждате очите на любимия, да много го обичате и почват да изкристализират само хубавите моменти, така става и с Добрич. Аз бях в Добрич за празника на града. Нека да ви кажа нещо, което ми направи много силно впечатление. Извинявайте, добруджанци, но това, което ще ви кажа, може би няма да ви хареса, но трябва да ви го кажа. За празника на Добрич, като почетен гражданин, всяка година ме канят. И тъй като аз вече две години не мога да си взема акт 16 и да си завърша къщата, която е ремонтирана, не съм си направила един документ и се боря с добричката администрация и главния архитект и не ми разрешава акт 16, за да продължа. А аз не съм направила нищо нередно. Просто не съм си направила документите навреме и понеже аз нищо не разбирам от документи – доверявам, плащам, доверявам, плащам и не се случват нещата... Та, бях на хотел. С мен беше и моята дъщеря, която живее в Холандия, и бяхме в Стария Добрич.
Преди няколко години бях поканена да пея на трибуната, на сцената, в рамките на един фестивал.
Организаторите бяха решили, имаше и един базар на такива специални, природосъобразни неща, аз трябваше да дойда с един файтон. Направили един красив файтон, сложиха ме вътре и файтонджията – един усмихнат, щастлив, но... конят не иска да върви. Знаете ли защо не иска да върви? Защото центърът ви е дупка до дупка. И файтонджията се ядосва: „аз си мислех, че ще ме снимат с Галина Дурмушлийска, как ми пее на ухо във файтона, а сега – ще ме снимат с коня“. И слезе човекът, хвана си коня и дупка по дупка, дупка по дупка, стигнахме до сцената.
Както се пее в онази песен: Ден да мини, друг да доди - дей гиди пусти години... Кога ще го оправите този център?
- Половината вече е оправена, ако трябва да сме точни...
А, половината е оправена, но да не коментирам другата страна. Иначе не е лошо. Аз ходих да го гледам – там не е лошо. Вижте, ние не живеем 300 години. Не може 10 години от живота ни да бъдат свързани с ремонта на един център. Извинявайте, че съм критична. Но аз съм почетен гражданин на този град и имам право да критикувам. Трябва да бъда критична, защото за това са ме направили почетен гражданин – да го посоча и да го видят това нещо.
И знаете ли, в цялата тази дупковатост на центъра се разхождат едни намусени хора. И си гледат в краката, защото дупка до дупка – ще паднат. Не видях една жена облечена, усмихната, направена, червисана. Да минеш край нея и да ѝ се радваш.
Моля ви се! Догодина, като дойда за Дните на Добрич – да е направен центърът! Иначе ще застана, ще пея и ще протестирам. И ще ви извикам и вас, медиите, да снимате. Защото вие, медиите, сте гласа на народа. Както сега днес ще им пуснете на хората как аз им пея, така трябва да трепти около вас въздухът и всяка негативност да бъде позитивно отразена. Ние всички грешим по някакъв начин. Но има неща, които трябва приоритетно да се направят. Както един човек, когато отива на концерт, той се облича външно да изглежда добре. Ако душата му е разбита, този от сцената – пеейки, играейки, ще му подреди душата.
Един град трябва да има едно място, като дойде човек и излезе на центъра, да не си гледа краката. Поне да може да върви без да се спъва. Извинявайте за критичния тон!
- В началото споменахте, че когато Верка Сидрова е чула Вашия глас, тя е казала: „това е моят наследник“. Вие чухте, ли Вашия наследник или още го търсите?
За жалост, чувам много хора, които пеят и са близко до добруджанското извличане. Има едно момиче от Варна, което се казва Жасмина. И която, не знам по каква причина, нейната учителка напусна Варненското музикално училище и вече е тук в Котел, в Котленското училище. А аз, понеже ме канят да журирам, видях и чух Жасмина първо в Албена на един фестивал. Там ѝ дадохме най-голямата награда. Между другото, Жасмина пя в пълен добруджански костюм, със счупена ръка. А в момента и аз съм със счупена ръка. Дясната ми ръка е счупена и много ме боли. Но това са подробности. Та тогава аз видях и в мен трепна нещо, че това е бъдещата голяма добруджанска певица – Жасмина, която учи тук, в Котленското училище в момента и е от Варна. Аз се интересувам живо от нея и съм готова да помогна, да пея, да кажа и всичко, каквото зависи, защото в последно време, след Петя Панева, започнаха много да викат и да пеят в Добруджа.
А в Добруджа не се вика! Истинският Добруджанец благо пее, не вика. Между другото, когато Господ ти е дал друг вид глас, ти можеш, понякога и аз викам, но това не е моята същност. Ако ти е дал драматичен глас – да, с драматичен глас ще я изпееш. Една Анастасия Костова, например, беше с такъв глас. Но беше певица. Така е дал Господ, така е наредил...
Но една Димитрина Кунева, една Добра Савова... Еех, как пееше Добра! Познавах я, пеехме години наред с нея. И тя казваше: „ех, душе, що не си родила ти по-напред, или аз по-назад, какви дуети щяхме да направим“. Много мила беше Добра. С Верка, Димитрина Кунева – това бяха светила на Добруджа. Край тях имаше ореол и аз съм щастлива, че можах, имах шанса...
Наскоро ходих в Силистриенска Добруджа. Там са по-различни, малко по-различни от Добрич. Но ме заведоха в Алфатар, в къщата, в която се видяхме с Димитрина Кунева и уредничката на къщата – Ганка, ми казва: „помниш ли, че беше много млада и Верка и Димитрина Кунева те бяха посочили като тяхна наследница и тук правихме един филм“. И там, в една стара къща на чердака седим и тя ми го разправя това нещо. И седя и си мисля, ние си пеем и си мрем по улиците и само с песен можем да си говорим един за друг и да се покланяме и да благодарим...
А, и друго не Ви казах. Докато бях там, направихме една песен по разказ на Йордан Йовков. По тази голямата негова поредица за Шибил и Индже, Старопланински легенди.
Ако се сещате, в първия разказ в Старопланински легенди се разказва за Стефан – който е най-красивият овчар тук, в Котел, и той обича Елена и иска да се ожени за нея, но той е сирак. Неговите земи, неговите имоти се управляват от неговия вуйчо. И той споделя с майка си как иска Елена, но майката, понеже няма мъж, отива да сподедели с брат си и казва: „Стефан иска Елена“. И вуйчото праща хабер, че Стефан се е сгодил за друга жена, а Елена къде от срам, къде от гордост, се сгодява за друг мъж. И Стефан казва, той, ако беше някой друг, аз щях да го убия и да се оженя за Елена, но той беше кръвен мой брат. В църква си бяхме клели. И той казва на майка си, ти си виновна да не се оженим с Елена и отива в планината и става хайдутин.
И Димитрина Кунева пееше една песен точно по този разказ, точно като добруджанка. И аз, в нейна памет, запазих първите три реда на песента и четвъртия го изпях по начин, по който се пее тук в Котленско. И се получи една нова интересна песен, която там, стоейки на този чердак, я изпях на Димитрина Кунева, Господ да ѝ дава светлина.
- Освен накрая да си пожелаем младите певци, които се занимават с народно пеене, да искат да се докосват до хора като Вас, за да разберат смисъла на народната песен.
Точно така. Да се търсим, да се намираме, да обсъждаме и да правим музиката достъпна, защото тя трябва да премине... Всяко нещо преминава през трудности, през житейски неразбории. Да се качи фолклорът разбираемо до следващото поколение, защото в българския фолклор има страшно много мъдрост. Мъдростта в българския фолклор е завоалирана между много думи, повтаряне, орнаментика и т.н. Но само една просветена певица може да ви го пренесе от времето до наши дни и вие да се почувствате по-добре. Той лекува, но трябва някой да ви го изпее. Както за хубаво брашно трябват добри ръце, за да стане пухкав хляб. Добър лекар да излекува болката ви, а добра певица да излекува душата ви.
.gif)
Знаете ли, когато снощи се чухме в предварителния разговор и уточнихме, че това е темата на последните ни дни и е логично да започнем с Верка, в мен започнаха да се борят много мисли, много чувства. Когато тръгвам към моята публика, към моите слушатели, аз събирам много потенциална енергия, която да мога чрез разговора да ѝ я предам. Моето послание към хората винаги е било да ги направя по-красиви, по-щастливи, да ги изкарвам за миг, пеейки им, от техните ежедневни, злободневни, неприятни случки и за миг те да полетят с мен.
Сега, когато ще говорим за една друга такава голяма певица, която много малко хора сигурно лично познават, защото тя си живееше в София и тя като мен не беше в Добружа, но които знаят медния ѝ глас, най-вече с голямата песен на Добруджа „Лале ли си, зюмбюл ли си“, която е най-философската песен, и която, подготвени и не дотам подготвени и малко разголени певици, започнаха да пеят и да я опошляват по най-страшен начин – значи да се поклоним! Първо на житейските ѝ 99, на големия ѝ талант, който безспорно Господ беше ѝ дал, на умната ѝ красива глава и голямата ѝ любов към Добруджа. Аз имах много срещи с нея в живота си и като професионалисти на сцената, и лично, много сме говорили и плакали за Добруджа.
Добруджа загуби един голям родолюбец, един голям любител на Добруджа! Това беше посланик на Добруджа!
Да, временни сме на този свят, не можем да останем вечно, друг определя колко време, но това, което поне можем, това, за което сме тук – да го превърнем в красота, в любов, в помощ на хората.
- Можем ли да кажем, че по някакъв начин тя Ви е определяла като своя наследничка, предвид факта, че Ви е подарила част от своите песни и Ви е казвала „само ти можеш да ги изпееш“?
Да. Тя го казваше в прав текст това. Даже в моята книга, която написах „За песните на моята душа“, аз пиша един разказ за нея. И тя пише в един от разделите „Другите за мен“ – „когато се появи гласът на Галина, нещо в мен трепна. Господ свише ми каза, че се е родила моята наследница“. Винаги, когато прочета този ред в нейната изповед, аз си казвам – кога и моята душа ще трепне и аз ще чуя, ще видя, ще усетя моята наследница. Това е голям момент за нас творците.
И тя по-надолу пише „аз много пъти си мислих, дали да не я взема в София, но си казах – не, нека тя да е в Добруджа, аз да съм в София. Тя ще пее от там, аз ще отстоявам от тук. Много красиво си го е мислила, но някои хора решиха да ме изгонят от Добруджа и аз вече 40 години се скитам по света и плача за Добруджа, и си пея за Добруджа...
Синът ми много често ми казва, идеализирала си Добруджа и хората ѝ, но нещата се промениха. Може би, но ако аз не я обичам толкова много, ако не я идеализирам толкова много, аз не бих могла така да пея, с тази любов за нея.
- Въпреки че сте далеч от Добруджа, често се връщате тук. Това означава, че не забравяте нито за миг родното място, нали?
Родното място не го забравям, но то е като любовта. Знаете ли, когато не виждате очите на любимия, да много го обичате и почват да изкристализират само хубавите моменти, така става и с Добрич. Аз бях в Добрич за празника на града. Нека да ви кажа нещо, което ми направи много силно впечатление. Извинявайте, добруджанци, но това, което ще ви кажа, може би няма да ви хареса, но трябва да ви го кажа. За празника на Добрич, като почетен гражданин, всяка година ме канят. И тъй като аз вече две години не мога да си взема акт 16 и да си завърша къщата, която е ремонтирана, не съм си направила един документ и се боря с добричката администрация и главния архитект и не ми разрешава акт 16, за да продължа. А аз не съм направила нищо нередно. Просто не съм си направила документите навреме и понеже аз нищо не разбирам от документи – доверявам, плащам, доверявам, плащам и не се случват нещата... Та, бях на хотел. С мен беше и моята дъщеря, която живее в Холандия, и бяхме в Стария Добрич.
Преди няколко години бях поканена да пея на трибуната, на сцената, в рамките на един фестивал.
Организаторите бяха решили, имаше и един базар на такива специални, природосъобразни неща, аз трябваше да дойда с един файтон. Направили един красив файтон, сложиха ме вътре и файтонджията – един усмихнат, щастлив, но... конят не иска да върви. Знаете ли защо не иска да върви? Защото центърът ви е дупка до дупка. И файтонджията се ядосва: „аз си мислех, че ще ме снимат с Галина Дурмушлийска, как ми пее на ухо във файтона, а сега – ще ме снимат с коня“. И слезе човекът, хвана си коня и дупка по дупка, дупка по дупка, стигнахме до сцената.
Както се пее в онази песен: Ден да мини, друг да доди - дей гиди пусти години... Кога ще го оправите този център?
- Половината вече е оправена, ако трябва да сме точни...
А, половината е оправена, но да не коментирам другата страна. Иначе не е лошо. Аз ходих да го гледам – там не е лошо. Вижте, ние не живеем 300 години. Не може 10 години от живота ни да бъдат свързани с ремонта на един център. Извинявайте, че съм критична. Но аз съм почетен гражданин на този град и имам право да критикувам. Трябва да бъда критична, защото за това са ме направили почетен гражданин – да го посоча и да го видят това нещо.
И знаете ли, в цялата тази дупковатост на центъра се разхождат едни намусени хора. И си гледат в краката, защото дупка до дупка – ще паднат. Не видях една жена облечена, усмихната, направена, червисана. Да минеш край нея и да ѝ се радваш.
Моля ви се! Догодина, като дойда за Дните на Добрич – да е направен центърът! Иначе ще застана, ще пея и ще протестирам. И ще ви извикам и вас, медиите, да снимате. Защото вие, медиите, сте гласа на народа. Както сега днес ще им пуснете на хората как аз им пея, така трябва да трепти около вас въздухът и всяка негативност да бъде позитивно отразена. Ние всички грешим по някакъв начин. Но има неща, които трябва приоритетно да се направят. Както един човек, когато отива на концерт, той се облича външно да изглежда добре. Ако душата му е разбита, този от сцената – пеейки, играейки, ще му подреди душата.
Един град трябва да има едно място, като дойде човек и излезе на центъра, да не си гледа краката. Поне да може да върви без да се спъва. Извинявайте за критичния тон!
- В началото споменахте, че когато Верка Сидрова е чула Вашия глас, тя е казала: „това е моят наследник“. Вие чухте, ли Вашия наследник или още го търсите?
За жалост, чувам много хора, които пеят и са близко до добруджанското извличане. Има едно момиче от Варна, което се казва Жасмина. И която, не знам по каква причина, нейната учителка напусна Варненското музикално училище и вече е тук в Котел, в Котленското училище. А аз, понеже ме канят да журирам, видях и чух Жасмина първо в Албена на един фестивал. Там ѝ дадохме най-голямата награда. Между другото, Жасмина пя в пълен добруджански костюм, със счупена ръка. А в момента и аз съм със счупена ръка. Дясната ми ръка е счупена и много ме боли. Но това са подробности. Та тогава аз видях и в мен трепна нещо, че това е бъдещата голяма добруджанска певица – Жасмина, която учи тук, в Котленското училище в момента и е от Варна. Аз се интересувам живо от нея и съм готова да помогна, да пея, да кажа и всичко, каквото зависи, защото в последно време, след Петя Панева, започнаха много да викат и да пеят в Добруджа.
А в Добруджа не се вика! Истинският Добруджанец благо пее, не вика. Между другото, когато Господ ти е дал друг вид глас, ти можеш, понякога и аз викам, но това не е моята същност. Ако ти е дал драматичен глас – да, с драматичен глас ще я изпееш. Една Анастасия Костова, например, беше с такъв глас. Но беше певица. Така е дал Господ, така е наредил...
Но една Димитрина Кунева, една Добра Савова... Еех, как пееше Добра! Познавах я, пеехме години наред с нея. И тя казваше: „ех, душе, що не си родила ти по-напред, или аз по-назад, какви дуети щяхме да направим“. Много мила беше Добра. С Верка, Димитрина Кунева – това бяха светила на Добруджа. Край тях имаше ореол и аз съм щастлива, че можах, имах шанса...
Наскоро ходих в Силистриенска Добруджа. Там са по-различни, малко по-различни от Добрич. Но ме заведоха в Алфатар, в къщата, в която се видяхме с Димитрина Кунева и уредничката на къщата – Ганка, ми казва: „помниш ли, че беше много млада и Верка и Димитрина Кунева те бяха посочили като тяхна наследница и тук правихме един филм“. И там, в една стара къща на чердака седим и тя ми го разправя това нещо. И седя и си мисля, ние си пеем и си мрем по улиците и само с песен можем да си говорим един за друг и да се покланяме и да благодарим...
А, и друго не Ви казах. Докато бях там, направихме една песен по разказ на Йордан Йовков. По тази голямата негова поредица за Шибил и Индже, Старопланински легенди.
Ако се сещате, в първия разказ в Старопланински легенди се разказва за Стефан – който е най-красивият овчар тук, в Котел, и той обича Елена и иска да се ожени за нея, но той е сирак. Неговите земи, неговите имоти се управляват от неговия вуйчо. И той споделя с майка си как иска Елена, но майката, понеже няма мъж, отива да сподедели с брат си и казва: „Стефан иска Елена“. И вуйчото праща хабер, че Стефан се е сгодил за друга жена, а Елена къде от срам, къде от гордост, се сгодява за друг мъж. И Стефан казва, той, ако беше някой друг, аз щях да го убия и да се оженя за Елена, но той беше кръвен мой брат. В църква си бяхме клели. И той казва на майка си, ти си виновна да не се оженим с Елена и отива в планината и става хайдутин.
И Димитрина Кунева пееше една песен точно по този разказ, точно като добруджанка. И аз, в нейна памет, запазих първите три реда на песента и четвъртия го изпях по начин, по който се пее тук в Котленско. И се получи една нова интересна песен, която там, стоейки на този чердак, я изпях на Димитрина Кунева, Господ да ѝ дава светлина.
- Освен накрая да си пожелаем младите певци, които се занимават с народно пеене, да искат да се докосват до хора като Вас, за да разберат смисъла на народната песен.
Точно така. Да се търсим, да се намираме, да обсъждаме и да правим музиката достъпна, защото тя трябва да премине... Всяко нещо преминава през трудности, през житейски неразбории. Да се качи фолклорът разбираемо до следващото поколение, защото в българския фолклор има страшно много мъдрост. Мъдростта в българския фолклор е завоалирана между много думи, повтаряне, орнаментика и т.н. Но само една просветена певица може да ви го пренесе от времето до наши дни и вие да се почувствате по-добре. Той лекува, но трябва някой да ви го изпее. Както за хубаво брашно трябват добри ръце, за да стане пухкав хляб. Добър лекар да излекува болката ви, а добра певица да излекува душата ви.
Коментирайте
.gif)
1 USD = 1.6794 BGN
1 GBP = 2.2281 BGN
1 CHF = 2.09785 BGN
