В петък в РБ „Дора Габе“ бе открита фотодокументалната изложба „Възвръщането на Южна Добруджа“, посветена на триумфалното навлизане на българските войски в Южна Добруджа, на 85 години от присъединяването ѝ към пределите на родината и на 75-годишнината от основаването на библиотеката. Тя включва 30 постера, в които са поместени 84 фотографии, проследяващи пътя на Гвардейския на Негово Величество Конен полк през периода 8 септември – 3 октомври 1940 г. и възторжения прием от населението.
Гости на откриването бяха писателят Захари Карабашлиев и историкът Радослав Симеонов, главен експерт в Министерството на отбраната и консултант на изложбата. След официалната част двамата отделиха време за аудиторията на медийна група „Добруджа“.
- Мислите ли, г-н Карабашлиев, че сме шовинисти ние, тук в Добруджа, за да искаме да ни обръщат повече внимание и поне на 7-и или 25-и септември да сме във фокуса на цялата страна?
Мисля, че ние – добруджанци, включвам в това число и себе си, сме най-малко шовинистично настроените българи. Неоправдано нешовинистични сме, защото прекаленото фокусиране върху други части от нашата етническа родина доведе до това, че на Добруджа се гледа единствено като на „Житницата на България“. А сега дори и това не е, защото различният тип земеделие сега предполага различни чорбаджии и собственици. И всъщност Добруджа остава много встрани, в периферията на българския разказ. Всичко това е в наши ръце – да опитаме да го променим...
- „Наши“ ръце – кои са тези ръце?
На всички нас, добруджанци. Първо ние трябва да си поискаме повече внимание към себе си, към чудесата, през които Добруджа е преминала през Първата световна война.
Но какво да говорим за Първата световна война?! Ние трябва да се върнем в началото на българската държава, което тръгва от Добруджа. Няма как да говорим за България като държавност, без да включим Добруджа – най-първата част на България.
- Преди разговора ни попитах изкуствения интелект (Chat GPT), как е преминало представянето на последната Ви книга „Последният ловец на делфини“ във Варна снощи (27 ноември – бел. ред.)? Отговори ми, че още няма информация. Как мина и съвпадна ли действително с освобождаването на Благомир Коцев от ареста?
Мина прекрасно. За съжаление, залата се оказа недостатъчно голяма и много хора останаха навън. После излязох и им разписах книгите...
Беше много хубав, сърдечен разговор с варненци. А те са много интересна, трудна публика. За да ги спечелиш е нужно повече от това да те покажат два-три пъти по телевизията. Затова за мен е много специално как приемат книгите ми във Варна – града, в който съм роден.
И да, съвпадна с освобождаването на кмета на Варна – съвършено абсурдно обвинен в неща, за които трябва да доказва, че е невинен. И като прецедент в българското правораздаване един човек може да бъде вкаран в ареста почти 5 месеца и да доказва, че е невинен.
Бях на неговото излушване в съда в София. Чух го и снощи, за пореден път, от същите двама прокурори, които се опитваха да задържат един законно избран кмет, само защото „една жена казала нещо, а после друга се присетила за друго”.
- Казахте, че има съвпадение с началото на книгата Ви...
Моята нова книга започва с един политически процес през 1954 година и един разпит, съдебно заседание, между един обвинен и един прокурор. Бях я написал вече, когато варненският кмет беше завлачен в София, с пранги, като че ли е най-големият престъпник, наркотрафикант или убиец на България. Тогава отидох на заседанието в съда и видях как някои от нещата, които съм писал, сякаш оживяха пред очите ми.
Това беше преди четири месеца и половина. Вчера, на премиерата във Варна, се оказа, че на същия този ден кметът беше върнат във Варна, където трябваше да се разгледа на Варненска земя. Защото в правния свят, ако едно престъпление, или обвинение, е извършено в град Добрич, да речем, е неправомерно да отидем да го гледаме в София. С връщането на кмета във Варна беше възстановено правосъдието. Всъщност, съдията не намери необходимата нужда да задържи кмета и го освободи при една абсурдно висока гаранция от 200 000 лева.
- Какъв акт е това, все пак?
Все пак, е акт на правосъдие. Акт на здрав разум, че един човек не може да бъде задържан, само защото някой го е посочил с пръст и е казал: „Ти не бива да бъдеш кмет на този град!“. Това е подмяна на избора на хората.
- В кои години живеем? Какво се случва в България, че в София се открива паметник на Георги Димитров? Коя година сме – 2025-а или 1955-а?
Радослав Симеонов: Аз нямам думи, не мога да коментирам нещо, в което не съм участвал или направил, но не мисля, че е редно да се прави такава „реставрация“, защото това е подмяна на паметта. Ако този човек беше продажник и предател спрямо българския национален интерес, мисля, че могат да му вдигнат паметник в една съседна държава, която той хариза на своя приятел Тито. Недоумявам, при положение, че има много наши национални герои, които са останали непочетени.
Искам да кажа, че днес (петък, 28 ноември – бел. ред.) се проведе заседание на областната комисия „Военни паметници” в Добрич и след 110 години от края на боевете на добруджанския фронт, най-после един от героите на Добруджа намери частично признание към паметта и заслугите си. Това е командирът на 16-и пехотен Ловчански полковник Йордан Иванов. Това е полкът, който заедно с конната дивизия на ген. Колев, на 7 септември 1916 година, успява да реши изхода от битката за Добрич. И 110 години по-късно ние правим паметник на този човек и то го прави частно лице. Няма какво да коментирам – подменени стойности и подменени ценности. Някои се опитват отново да ни връщат назад в миналото, от което ние се опитваме да излезем.
Захари Карабашлиев: Г-н Симеонов е историк и се изрази деликатно и културно. За мен това е варварство. Освен това, е и незаконно, защото този комунистически режим е обявен, със закон, в България, за престъпен. Друга е работата, че няма предвидено наказание.
Георги Димитров е може би най-големият национален предател. Този фалшив герой от Лайпцигския процес, който е получил милостта на нацистка Германия по онова време, избягва и е приютен в Съветския съюз. Преди това, през 1923 година бяга в Сърбия от т. нар. Септемврийското въстание. Този човек никога не е поемал отговорност за нещата, които е вършил. Този човек, милостиво освободен от нацистите, които толкова мрази, а след това – през 1947 година, по негово командване, бива обесен Никола Петков. Героят на Лайпцигския процес, освободен от нацистите, не проявява капка милост към своя опонент. Не говорим за милост, а за справедловост. Този човек, написа за т. нар. Народен съд, на руски, от Москва: „Да няма никакви съображения за хуманност!”. Това са негови думи. На този човек му бе открит паметник от съвременните му исторически лакеи и подлоги. Той е жив още в техните съзнания.
- Отиваме още по-далеч. Българският патриарх поиска прошка за Народния съд. Поиска от един друг съд сега. Написа специално писмио. Нещо, което не се е случвало. Може ли да се даде такава прошка?
Захари Карабашлиев: Първо, българският Патриарх, очевидно, е човек без работа. Второ, етествено ние, като християни, прошка трябва да дадем и на най-големите си врагове, но ние не трябва да прощаваме техните деяния. Ние няма за какво персонално да опрощаваме всеки сатрап.
Ще изходя от големите души на нашите предци, които през 1989 година, когато се възстанови, по някакъв начин, демокрацията у нас, не тръгнаха да търсят саморазправа, кърваво отмъщение за всички тези години на терор, които са имали. Това бяха българските големи демократи Илия Минев, Дянко Марков и т.н. От тях трябва да вземем пример. Ние не съдим хората, участвали в този съд, но ние съдим техните деяния. Те трябва да бъдат осъдени еднозначно. По същия начин, както осъждаме нацисткия режим, трябва да осъдим и комунистическия режим. И ако имаме това осъждане, няма да има Сульо и Пульо, които правят и откриват паметници на Георги Димитров. Наскоро бяха открили и пмаетник на Пенчо Кубадински в Разградско някъде. Не можем да си позволим това! Има неща, които са табу. Табу е да възвеличаваш човеконенавистен режим!
- Общественици сте, с будна съвест, готови ли сме да стоим по площадите, ако някои правят крачка напред или две назад?
Захари Крабашлиев: Готови сме да стоим по площадите, но трябва да поумнеем и да сме по-ефективни в това отношение. Всякакви съображения за целесъобразност, доколко това ще помогне, или не – са малко пренасилени. Ние трябва да показваме своето недоволство от нещо. Всеки път, когато върху нас, като народ, е упражнена несправедливост, историческа, трябва да го покажем по някакъв начин. Дали под формата на участие в протести, дали в друг тип разговори или социални мрежи. Трябва да се научим да искаме от нашите избраници да защитават нашите интереси в Народното събрание, където са избрани и изпратени от нас. За да стане това обаче, трябва да тръгнем гласуваме. С 20-30% гласуващи и после сме недоволни от нивото на пасмината, която виждаме в Народното събрание. Те не заслужават не да са в Народното събрание, те не заслужават да упражняват, не знам каква професия, да не обидя някого...
- Готов ли е г-н Захари Карабашлиев за кандидат за Президент на България?
Радослав Симеонов: Този въпрос трябва да зададете на него. Той е човек, на който думите се слушат с изключително внимание от хората. Всички искат да чуят какво казва. Начинът, по който говори за българската история, ме оставя без думи и предизвиква у мен въпроси. Аз бих гласувал за такъв президент, защото трябва да имаме един морално чист човек за президент, който е пределно честен с хората, които го избират и хората, пред които обещава нещо. Днес сме свидетели на една страхотна девалвация на думите „чест“, „морал“, „достойнство“, „патриотизъм“. Не мога да повярвам, че 36 години след 10 ноември, ние пак трябва да решаваме нещата площадно. Защо отново се връщаме на онова, което видяхм е преди десетилетия? Животът ми премина в чакане да се случи това време, в което да станем нормална държава. Така че – да, аз бих искал да видя един нормален президент.
- Нормално ли е името Ви да бъде вече в обръщение, без да са Ви питали, или вече Ви питаха?
Захари Карабашлиев: Много хубаво беше да чуя Вашия въпрос, а и отговора на Радослав Симеонов. Но аз имам свой път и той не включва участие в каквато и да е политическа формация. Не включва президентска кандидатура. Имам много работа за вършене. Тя е творческа, тя е духовна, тя е бащинска, съпружеска. С радост бих гласувал за достоен, честен и почтен президент, но това не съм аз. (смее се)
.gif)
Гости на откриването бяха писателят Захари Карабашлиев и историкът Радослав Симеонов, главен експерт в Министерството на отбраната и консултант на изложбата. След официалната част двамата отделиха време за аудиторията на медийна група „Добруджа“.
- Мислите ли, г-н Карабашлиев, че сме шовинисти ние, тук в Добруджа, за да искаме да ни обръщат повече внимание и поне на 7-и или 25-и септември да сме във фокуса на цялата страна?
Мисля, че ние – добруджанци, включвам в това число и себе си, сме най-малко шовинистично настроените българи. Неоправдано нешовинистични сме, защото прекаленото фокусиране върху други части от нашата етническа родина доведе до това, че на Добруджа се гледа единствено като на „Житницата на България“. А сега дори и това не е, защото различният тип земеделие сега предполага различни чорбаджии и собственици. И всъщност Добруджа остава много встрани, в периферията на българския разказ. Всичко това е в наши ръце – да опитаме да го променим...
- „Наши“ ръце – кои са тези ръце?
На всички нас, добруджанци. Първо ние трябва да си поискаме повече внимание към себе си, към чудесата, през които Добруджа е преминала през Първата световна война.
Но какво да говорим за Първата световна война?! Ние трябва да се върнем в началото на българската държава, което тръгва от Добруджа. Няма как да говорим за България като държавност, без да включим Добруджа – най-първата част на България.
- Преди разговора ни попитах изкуствения интелект (Chat GPT), как е преминало представянето на последната Ви книга „Последният ловец на делфини“ във Варна снощи (27 ноември – бел. ред.)? Отговори ми, че още няма информация. Как мина и съвпадна ли действително с освобождаването на Благомир Коцев от ареста?
Мина прекрасно. За съжаление, залата се оказа недостатъчно голяма и много хора останаха навън. После излязох и им разписах книгите...
Беше много хубав, сърдечен разговор с варненци. А те са много интересна, трудна публика. За да ги спечелиш е нужно повече от това да те покажат два-три пъти по телевизията. Затова за мен е много специално как приемат книгите ми във Варна – града, в който съм роден.
И да, съвпадна с освобождаването на кмета на Варна – съвършено абсурдно обвинен в неща, за които трябва да доказва, че е невинен. И като прецедент в българското правораздаване един човек може да бъде вкаран в ареста почти 5 месеца и да доказва, че е невинен.
Бях на неговото излушване в съда в София. Чух го и снощи, за пореден път, от същите двама прокурори, които се опитваха да задържат един законно избран кмет, само защото „една жена казала нещо, а после друга се присетила за друго”.
- Казахте, че има съвпадение с началото на книгата Ви...
Моята нова книга започва с един политически процес през 1954 година и един разпит, съдебно заседание, между един обвинен и един прокурор. Бях я написал вече, когато варненският кмет беше завлачен в София, с пранги, като че ли е най-големият престъпник, наркотрафикант или убиец на България. Тогава отидох на заседанието в съда и видях как някои от нещата, които съм писал, сякаш оживяха пред очите ми.
Това беше преди четири месеца и половина. Вчера, на премиерата във Варна, се оказа, че на същия този ден кметът беше върнат във Варна, където трябваше да се разгледа на Варненска земя. Защото в правния свят, ако едно престъпление, или обвинение, е извършено в град Добрич, да речем, е неправомерно да отидем да го гледаме в София. С връщането на кмета във Варна беше възстановено правосъдието. Всъщност, съдията не намери необходимата нужда да задържи кмета и го освободи при една абсурдно висока гаранция от 200 000 лева.
- Какъв акт е това, все пак?
Все пак, е акт на правосъдие. Акт на здрав разум, че един човек не може да бъде задържан, само защото някой го е посочил с пръст и е казал: „Ти не бива да бъдеш кмет на този град!“. Това е подмяна на избора на хората.
- В кои години живеем? Какво се случва в България, че в София се открива паметник на Георги Димитров? Коя година сме – 2025-а или 1955-а?
Радослав Симеонов: Аз нямам думи, не мога да коментирам нещо, в което не съм участвал или направил, но не мисля, че е редно да се прави такава „реставрация“, защото това е подмяна на паметта. Ако този човек беше продажник и предател спрямо българския национален интерес, мисля, че могат да му вдигнат паметник в една съседна държава, която той хариза на своя приятел Тито. Недоумявам, при положение, че има много наши национални герои, които са останали непочетени.
Искам да кажа, че днес (петък, 28 ноември – бел. ред.) се проведе заседание на областната комисия „Военни паметници” в Добрич и след 110 години от края на боевете на добруджанския фронт, най-после един от героите на Добруджа намери частично признание към паметта и заслугите си. Това е командирът на 16-и пехотен Ловчански полковник Йордан Иванов. Това е полкът, който заедно с конната дивизия на ген. Колев, на 7 септември 1916 година, успява да реши изхода от битката за Добрич. И 110 години по-късно ние правим паметник на този човек и то го прави частно лице. Няма какво да коментирам – подменени стойности и подменени ценности. Някои се опитват отново да ни връщат назад в миналото, от което ние се опитваме да излезем.
Захари Карабашлиев: Г-н Симеонов е историк и се изрази деликатно и културно. За мен това е варварство. Освен това, е и незаконно, защото този комунистически режим е обявен, със закон, в България, за престъпен. Друга е работата, че няма предвидено наказание.
Георги Димитров е може би най-големият национален предател. Този фалшив герой от Лайпцигския процес, който е получил милостта на нацистка Германия по онова време, избягва и е приютен в Съветския съюз. Преди това, през 1923 година бяга в Сърбия от т. нар. Септемврийското въстание. Този човек никога не е поемал отговорност за нещата, които е вършил. Този човек, милостиво освободен от нацистите, които толкова мрази, а след това – през 1947 година, по негово командване, бива обесен Никола Петков. Героят на Лайпцигския процес, освободен от нацистите, не проявява капка милост към своя опонент. Не говорим за милост, а за справедловост. Този човек, написа за т. нар. Народен съд, на руски, от Москва: „Да няма никакви съображения за хуманност!”. Това са негови думи. На този човек му бе открит паметник от съвременните му исторически лакеи и подлоги. Той е жив още в техните съзнания.
- Отиваме още по-далеч. Българският патриарх поиска прошка за Народния съд. Поиска от един друг съд сега. Написа специално писмио. Нещо, което не се е случвало. Може ли да се даде такава прошка?
Захари Карабашлиев: Първо, българският Патриарх, очевидно, е човек без работа. Второ, етествено ние, като християни, прошка трябва да дадем и на най-големите си врагове, но ние не трябва да прощаваме техните деяния. Ние няма за какво персонално да опрощаваме всеки сатрап.
Ще изходя от големите души на нашите предци, които през 1989 година, когато се възстанови, по някакъв начин, демокрацията у нас, не тръгнаха да търсят саморазправа, кърваво отмъщение за всички тези години на терор, които са имали. Това бяха българските големи демократи Илия Минев, Дянко Марков и т.н. От тях трябва да вземем пример. Ние не съдим хората, участвали в този съд, но ние съдим техните деяния. Те трябва да бъдат осъдени еднозначно. По същия начин, както осъждаме нацисткия режим, трябва да осъдим и комунистическия режим. И ако имаме това осъждане, няма да има Сульо и Пульо, които правят и откриват паметници на Георги Димитров. Наскоро бяха открили и пмаетник на Пенчо Кубадински в Разградско някъде. Не можем да си позволим това! Има неща, които са табу. Табу е да възвеличаваш човеконенавистен режим!
- Общественици сте, с будна съвест, готови ли сме да стоим по площадите, ако някои правят крачка напред или две назад?
Захари Крабашлиев: Готови сме да стоим по площадите, но трябва да поумнеем и да сме по-ефективни в това отношение. Всякакви съображения за целесъобразност, доколко това ще помогне, или не – са малко пренасилени. Ние трябва да показваме своето недоволство от нещо. Всеки път, когато върху нас, като народ, е упражнена несправедливост, историческа, трябва да го покажем по някакъв начин. Дали под формата на участие в протести, дали в друг тип разговори или социални мрежи. Трябва да се научим да искаме от нашите избраници да защитават нашите интереси в Народното събрание, където са избрани и изпратени от нас. За да стане това обаче, трябва да тръгнем гласуваме. С 20-30% гласуващи и после сме недоволни от нивото на пасмината, която виждаме в Народното събрание. Те не заслужават не да са в Народното събрание, те не заслужават да упражняват, не знам каква професия, да не обидя някого...
- Готов ли е г-н Захари Карабашлиев за кандидат за Президент на България?
Радослав Симеонов: Този въпрос трябва да зададете на него. Той е човек, на който думите се слушат с изключително внимание от хората. Всички искат да чуят какво казва. Начинът, по който говори за българската история, ме оставя без думи и предизвиква у мен въпроси. Аз бих гласувал за такъв президент, защото трябва да имаме един морално чист човек за президент, който е пределно честен с хората, които го избират и хората, пред които обещава нещо. Днес сме свидетели на една страхотна девалвация на думите „чест“, „морал“, „достойнство“, „патриотизъм“. Не мога да повярвам, че 36 години след 10 ноември, ние пак трябва да решаваме нещата площадно. Защо отново се връщаме на онова, което видяхм е преди десетилетия? Животът ми премина в чакане да се случи това време, в което да станем нормална държава. Така че – да, аз бих искал да видя един нормален президент.
- Нормално ли е името Ви да бъде вече в обръщение, без да са Ви питали, или вече Ви питаха?
Захари Карабашлиев: Много хубаво беше да чуя Вашия въпрос, а и отговора на Радослав Симеонов. Но аз имам свой път и той не включва участие в каквато и да е политическа формация. Не включва президентска кандидатура. Имам много работа за вършене. Тя е творческа, тя е духовна, тя е бащинска, съпружеска. С радост бих гласувал за достоен, честен и почтен президент, но това не съм аз. (смее се)
Коментирайте
.gif)
1 USD = BGN
1 GBP = BGN
1 CHF = BGN
