На 7 септември 1940 г. в Крайова се подписва договор между България и Румъния с който Южна Добруджа се възвръща към България. Така по дипломатически път и международно санкциониран начин се осъществява мирна ревизия на Ньойския договор. Крайовският договор определя като „окончателна и вечна” новата българо-румънска граница. Той съдържа клауза за задължителна размяна на населението, като бъдат репатрирани равен брой румънци от Южна Добруджа и българи от Северна Добруджа. Към размяна на населението се пристъпва в срок от три месеца след размяната на ратификационните документи, фиксирана най-късно до 12 септември 1940 г. Неразделна част от договора са и различните приложения към него. Протокол, според който новата граница „тръгва от Дунава под Силистра, за да стигне до Черно море на около 8 километра от Мангалия”. Спогодба върху начините за опразване на Южна Добруджа от румънската администрация и военната власт и прехвърлянето и към България, което трябва да се извърши между 20 септември и 1 октомври 1940 г.; спогодба относно размяна на българското и румънското население; финансова спогодба с която българското правителство се задължава да изплати на румънското сумата от 1 млрд. леи, като компенсация за румънската собственост в Южна Добруджа.
Крайовският договор премахва една историческа несправедливост. Към България се възвръща територия от 7 696 квадратни километра. Българското правителство обособява областта в специална административно-териториална единица поради съществуващите и възникналите трудности от икономически, административен, демографски характер и особено заради задължителната размяна на българското севернодобруджанско население с румънското колонистко население, заселено между 1919 и 1939 г. В нея се установява с пълна валидност законодателната система на българската държава, наред с това управлението се извършва въз основа на заповеди и разпоредби съобразени със спецификата в икономиката, транспорта, демографията и други на областта. Така че есенните месеци на 1940 г. представляват своеобразен период в развитието на Южна Добруджа, период в който тя се приобщава към ритъма на българското общество и българската държава.
На 21 септември 1940 г. българската армия навлиза в Южна Добруджа и съгласно предварително изготвения и утвърден план на три етапа заема територията. На 1 октомври вечерта се достига новата гранична линия. (Българските войски са посрещнати тържествено на 25 септември 1940 г. в най-големият южнодобруджански град – Добрич, в Тутракан и Балчик на 21 септември 1940 г. и в Силистра – на 1 октомври 1940 г.). С това не само договорно, но и фактически приключва румънското господство в Южна Добруджа. Едновременно с военноподготвителните мерки и практическите военни мероприятия по заемането на областта на правителствено равнище се извършва и подготовка за административно приемане и уреждане на Южна Добруджа. На 7 септември на заседание на Министерския съвет се приема решението за Южна Добруджа да се командироват за 45 дни (ако се наложи и за по-дълго време) служители от старите предели на страната, тъй като в областта в момента няма подготвени административни кадри. За издръжката на административния апарат на първо време е отпуснат извънреден бюджет от 56 млн. лева. Четири дни по-късно в Министерството на вътрешните работи и народното здраве се провежда съвещание на длъжностните лица определени да заемат ръководни постове в Южна Добруджа. Пред тях са разяснени основните положения на бъдещата им дейност и те получават подробни указания в тази насока. Важно значение има заседанието на Министерския съвет от 10 септември 1940 г., на което са одобрени съставите на различните комисии и подкомисии, предвидени от Крайовския договор. На специално заседание на Народното събрание на 21 и 22 септември 1940 г. са гласувани нови средства за посрещането на разходите. Допълнителният бюджет включва 130 млн. лева за издръжката на административно-държавния апарат и около 180 млн. лева за устройването на военни гарнизони в областта. Вижда се, че българското правителство и Народното събрание извършват важна организационна дейност и чрез създаването на съответните комисии и включването в тях на компетентни личности, чрез назначаването и инструктирането на ръководните длъжности лица, чрез финансирането на дейността на военните и административните органи има готовност за административно-стопанско заемане и организиране на Южна Добруджа. Значителната по обем предварителна подготвителна дейност е благоприятна предпоставка за бързото установяване на българската власт едновременно със заемането на областта. Начело на Южна Добруджа е поставен генерал-управител със седалище в Добрич. За такъв е назначен генерал-лейтенант Попов, на който са подчинени комисарите на различните ресори. Временната Добричка административна област съществува до 21 октомври 1940 г., а след това е включена към Шуменска област. Това положение се запазва до 29 юни 1941 г., когато с решение на Народното събрание се създават Русенска и Варненска област, към които се присъединяват южнодобруджанските околии, в Русенска област: Тутраканска, Дуловска и Силистренска околии и във Варненска област: Добричка, Балчишка, Генералтошевска и Тервелска околии. Околийски центрове са градовете Добрич, Силистра, Тутракан и Балчик и големите села Дулово, Тервел и Генерал Тошево.
През есента на 1940 г. в Южна Добруджа се поставя началото на училищно-просветната дейност, която има особено голямо значение за националното съзнание и приобщаването към националната култура. До края на 1940 г. е изцяло регулирана военноорганизационната и военномобилизационната дейност в областта, с което южнодобруджанското население става пълноправно наред с останалото българско население по отношение на защитата на държавата и държавния суверинитет. Всичко това показва, че дейността на българските държавни органи от различно равнище, за един кратък период от време, успяват да регулират в правно, имуществено, финансово, военно и т. н. състояние на южнодобруджанските българи. Но най-сложното и най-важното направление в дейността на всички органи е свързано с настаняването на българите, принудени да се изселят от Северна Добруджа по силата на Крайовския договор. Задължителната размяна на българи и румънци, живеещи в територията от двете страни на новата, „старата” граница на Добруджа, се извършва на две последователни вълни. Повечето румънски колонисти напускат Южна Добруджа заедно с изтеглящата се румънска армия и администрация още преди да се формират комисиите по размяна на населението (в края на месец август и началото на месец септември). От областта се изселват 104 000 колонисти, от които 83 9229 души селско население и около 20 000 градско население. Главната миграция на българи от Северна Добруджа се извършва между 1 ноември и 14 декември 1940 г. и обхваща около 63 000 души. Втората миграционна вълна се извършва през април и май 1941 г., на базата на протокол от 11 април с. г., който урежда допълнително преселване на 4 700 румънци от Южна Добруджа и на 3 600 българи от Северна Добруджа. Общият брой на задължително изселените е около 66 600 българи, които се настаняват в българската Южна Добруджа и около 108 700 румънци (аромъни), които са настанени в румънска Северна Добруджа. Принудителната емиграция предизвиква силни емоции сред българското население в Северна Добруджа, сред които преобладава недоволство заради изоставането на дом и имоти и силното безпокойство пред неизвестността на бъдещето. Към това се добавят и опасенията поради заставянето на репатрирането с оглед наближаването на зимата. Разочаровани от решенията в Крайова има и сред българите от Южна Добруджа. От друга страна правителството в София, както и добруджанската емиграция изтъкват успеха от възвръщането на областта и в тази връзка обясняват наложените жертви. Като такава жертва се оценява и задължителното изселване от Северна Добруджа. Като цяло клаузите на Крайовския договор не пораждат силни сътресения в Румъния поради преобладаващото съзнание, че се отстъпва една област, която въпреки усилията не е могла да бъде румънизирана. Преселването се превръща в лична трагедия на севернодобруджанци, но като цяло те приемат стоически своята съдба. Въпреки че не се решават всички проблеми на преселниците и остават поводи за недоволство и разочарования предприетите от българската държава действия създават предпоставки за началото на тяхната адаптация към отечеството.
След завземането на областта от българските войски и установяването на българските управленски структури започва периодът на провеждането на комплекс от мероприятия, насочени към организирането на различни направления и сектори от икономическия живот на възвърнатия регион. Българската държава се изправя пред твърде сложни и болезнени икономически и социални проблеми. Най-труден е проблемът за поземлената собственост, като сложността му се определя от противоречивите интереси на земеделското население – местно и преселено. Стопанското приобщаване на Южна Добруджа към националната икономика в общи линии завършва в началото на есента на 1941 г. Опитът в интегрирането на областта към родината се има предвид при приобщаването на Вардарска Македония, Беломорието и Западните покрайнини, когато се присъединяват към България през пролетта на 1941г. Те са отдадени за временно администриране от българската държава и техният статут ще се реши след края на Втората световна война.
Гл. ас. д-р Цветолин Недков
РИМ - Добрич
Крайовският договор премахва една историческа несправедливост. Към България се възвръща територия от 7 696 квадратни километра. Българското правителство обособява областта в специална административно-териториална единица поради съществуващите и възникналите трудности от икономически, административен, демографски характер и особено заради задължителната размяна на българското севернодобруджанско население с румънското колонистко население, заселено между 1919 и 1939 г. В нея се установява с пълна валидност законодателната система на българската държава, наред с това управлението се извършва въз основа на заповеди и разпоредби съобразени със спецификата в икономиката, транспорта, демографията и други на областта. Така че есенните месеци на 1940 г. представляват своеобразен период в развитието на Южна Добруджа, период в който тя се приобщава към ритъма на българското общество и българската държава.
На 21 септември 1940 г. българската армия навлиза в Южна Добруджа и съгласно предварително изготвения и утвърден план на три етапа заема територията. На 1 октомври вечерта се достига новата гранична линия. (Българските войски са посрещнати тържествено на 25 септември 1940 г. в най-големият южнодобруджански град – Добрич, в Тутракан и Балчик на 21 септември 1940 г. и в Силистра – на 1 октомври 1940 г.). С това не само договорно, но и фактически приключва румънското господство в Южна Добруджа. Едновременно с военноподготвителните мерки и практическите военни мероприятия по заемането на областта на правителствено равнище се извършва и подготовка за административно приемане и уреждане на Южна Добруджа. На 7 септември на заседание на Министерския съвет се приема решението за Южна Добруджа да се командироват за 45 дни (ако се наложи и за по-дълго време) служители от старите предели на страната, тъй като в областта в момента няма подготвени административни кадри. За издръжката на административния апарат на първо време е отпуснат извънреден бюджет от 56 млн. лева. Четири дни по-късно в Министерството на вътрешните работи и народното здраве се провежда съвещание на длъжностните лица определени да заемат ръководни постове в Южна Добруджа. Пред тях са разяснени основните положения на бъдещата им дейност и те получават подробни указания в тази насока. Важно значение има заседанието на Министерския съвет от 10 септември 1940 г., на което са одобрени съставите на различните комисии и подкомисии, предвидени от Крайовския договор. На специално заседание на Народното събрание на 21 и 22 септември 1940 г. са гласувани нови средства за посрещането на разходите. Допълнителният бюджет включва 130 млн. лева за издръжката на административно-държавния апарат и около 180 млн. лева за устройването на военни гарнизони в областта. Вижда се, че българското правителство и Народното събрание извършват важна организационна дейност и чрез създаването на съответните комисии и включването в тях на компетентни личности, чрез назначаването и инструктирането на ръководните длъжности лица, чрез финансирането на дейността на военните и административните органи има готовност за административно-стопанско заемане и организиране на Южна Добруджа. Значителната по обем предварителна подготвителна дейност е благоприятна предпоставка за бързото установяване на българската власт едновременно със заемането на областта. Начело на Южна Добруджа е поставен генерал-управител със седалище в Добрич. За такъв е назначен генерал-лейтенант Попов, на който са подчинени комисарите на различните ресори. Временната Добричка административна област съществува до 21 октомври 1940 г., а след това е включена към Шуменска област. Това положение се запазва до 29 юни 1941 г., когато с решение на Народното събрание се създават Русенска и Варненска област, към които се присъединяват южнодобруджанските околии, в Русенска област: Тутраканска, Дуловска и Силистренска околии и във Варненска област: Добричка, Балчишка, Генералтошевска и Тервелска околии. Околийски центрове са градовете Добрич, Силистра, Тутракан и Балчик и големите села Дулово, Тервел и Генерал Тошево.
През есента на 1940 г. в Южна Добруджа се поставя началото на училищно-просветната дейност, която има особено голямо значение за националното съзнание и приобщаването към националната култура. До края на 1940 г. е изцяло регулирана военноорганизационната и военномобилизационната дейност в областта, с което южнодобруджанското население става пълноправно наред с останалото българско население по отношение на защитата на държавата и държавния суверинитет. Всичко това показва, че дейността на българските държавни органи от различно равнище, за един кратък период от време, успяват да регулират в правно, имуществено, финансово, военно и т. н. състояние на южнодобруджанските българи. Но най-сложното и най-важното направление в дейността на всички органи е свързано с настаняването на българите, принудени да се изселят от Северна Добруджа по силата на Крайовския договор. Задължителната размяна на българи и румънци, живеещи в територията от двете страни на новата, „старата” граница на Добруджа, се извършва на две последователни вълни. Повечето румънски колонисти напускат Южна Добруджа заедно с изтеглящата се румънска армия и администрация още преди да се формират комисиите по размяна на населението (в края на месец август и началото на месец септември). От областта се изселват 104 000 колонисти, от които 83 9229 души селско население и около 20 000 градско население. Главната миграция на българи от Северна Добруджа се извършва между 1 ноември и 14 декември 1940 г. и обхваща около 63 000 души. Втората миграционна вълна се извършва през април и май 1941 г., на базата на протокол от 11 април с. г., който урежда допълнително преселване на 4 700 румънци от Южна Добруджа и на 3 600 българи от Северна Добруджа. Общият брой на задължително изселените е около 66 600 българи, които се настаняват в българската Южна Добруджа и около 108 700 румънци (аромъни), които са настанени в румънска Северна Добруджа. Принудителната емиграция предизвиква силни емоции сред българското население в Северна Добруджа, сред които преобладава недоволство заради изоставането на дом и имоти и силното безпокойство пред неизвестността на бъдещето. Към това се добавят и опасенията поради заставянето на репатрирането с оглед наближаването на зимата. Разочаровани от решенията в Крайова има и сред българите от Южна Добруджа. От друга страна правителството в София, както и добруджанската емиграция изтъкват успеха от възвръщането на областта и в тази връзка обясняват наложените жертви. Като такава жертва се оценява и задължителното изселване от Северна Добруджа. Като цяло клаузите на Крайовския договор не пораждат силни сътресения в Румъния поради преобладаващото съзнание, че се отстъпва една област, която въпреки усилията не е могла да бъде румънизирана. Преселването се превръща в лична трагедия на севернодобруджанци, но като цяло те приемат стоически своята съдба. Въпреки че не се решават всички проблеми на преселниците и остават поводи за недоволство и разочарования предприетите от българската държава действия създават предпоставки за началото на тяхната адаптация към отечеството.
След завземането на областта от българските войски и установяването на българските управленски структури започва периодът на провеждането на комплекс от мероприятия, насочени към организирането на различни направления и сектори от икономическия живот на възвърнатия регион. Българската държава се изправя пред твърде сложни и болезнени икономически и социални проблеми. Най-труден е проблемът за поземлената собственост, като сложността му се определя от противоречивите интереси на земеделското население – местно и преселено. Стопанското приобщаване на Южна Добруджа към националната икономика в общи линии завършва в началото на есента на 1941 г. Опитът в интегрирането на областта към родината се има предвид при приобщаването на Вардарска Македония, Беломорието и Западните покрайнини, когато се присъединяват към България през пролетта на 1941г. Те са отдадени за временно администриране от българската държава и техният статут ще се реши след края на Втората световна война.
Гл. ас. д-р Цветолин Недков
РИМ - Добрич
Източник:ИА ДОБРУДЖА
Коментирайте
1 USD = 1.79995 BGN
1 GBP = 2.27819 BGN
1 CHF = 1.99127 BGN
