Любов Николова: Театралният прах остава в кръвта завинаги

В сряда, 15 януари, от 19:00 часа в Камерна зала  на Драматичен театър "Йордан Йовков" ще се играе спектакълът "Криворазбраната цивилизация". Постановката ще бъде бенефис на актрисата Любов Николова след 45 години на сцена.
Тя е дъщеря на големите артисти Галина Ненова и Николай Николов.
Постъпва на работа в ДТ „Йордан Йовков” на 15 август 1980 г., когато е на 18 години. Приета е да учи в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов” след 3 неуспешни опита. 
 
- Бенефис означава ли, че слизате от сцената?
Да. Идва този момент. Човек и добре да живее, се пенсионира в крайна сметка.
- Няма ли да Ви бъде трудно, след 45 години, да не се появявате на сцена?
Разбира се, че ще ми бъде трудно. Нашата професия не можеш да я отрежеш с нож. Тя е вътре в теб и си я носиш, дори когато ходиш до магазина, когато общуваш със семейството и приятелите си – мозъкът ти постоянно работи за ролята, за репетицията, която е минала през деня.
Влезе ли ти театралният прах в кръвта, не можеш да го махнеш ей така.

- Има актриси, които остават на сцената до края на живота си. Вие, имате ли желание да продължите и след бенефиса?
Е, ако се случи – никога няма да откажа. Имам някои предварителни разговори, имам представления, които трябва да доизиграя, и оттам нататък вече – каквото дойде.
- Родителите ли Ви насочиха към театъра и сцената?
О, не, не. Те изобщо не искаха да се занимавам с театър. Ама изобщо не искаха! На мен като ученичка ми вървеше много историята и ме натискаха да кандидатствам нещо в тази насока. Но аз си реших да ставам актриса, независимо от тяхното мнение. Кандидатствах три години във ВИТИЗ (днес НАТФИЗ – бел. ред.), приеха ме на четвъртата.
- Как го приеха те?
Аз цял живот съм расла в такава атмосфера. Слушала съм само за театър, в нас винаги е било пълно с артисти. Обсъждаха се репетиции, премиери, роли. За мен театърът е все едно риба плува в морето. 
- Колко роли стоят зад тези 45 години на сцена?
Никога не съм ги броила. Аз нямах навършени 18 години, когато, лека му пръст, тогавашният директор Стефан Димитров ме назначи. И вижте какво нещо е кръговратът на живота – първият ми директор се казваше Стефан, последният също се казва Стефан  (Спасов – бел. ред.).
Аз вярвам, че няма случайни неща в живота. Назначиха ме на 15 август 1980 г. и бенефисът ми е на 15 януари.

- Всеки артист пази в себе си роля, която му се играе цял живот. Коя е тази роля за Любов Николова?
Това е роля, която много искам да изиграя, но не мисля, че ще ми се случи, защото тук Шекспир трудно се поставя, трудно се гледа. Ролята е на дойката от „Ромео и Жулиета“. Дори когато бях млада, не съм искала да играя Жулиета, а дойката. Винаги съм искала да я изиграя, но надали ще ми се случи
- Защо с „Криворазбраната цивилизация“ е бенефисът Ви? Има толкова много заглавия в афиша на театъра с Ваше участие...
До известна степен това беше моя идея. Аз на шега я подхвърлих на Стефан Спасов, в неофициален разговор. Много си харесвам ролята на баба Стойна, много си я обичам. С голямо удоволствие я играя и публиката го усеща.
- Как се разви ДТ „Йордан Йовков“ през всички тези години от 1980-а до сега?
Когато аз дойдох, добричкият театър беше един от най-силните извънстолични театри. Изключвам Варна, Пловдив, Бургас, говоря за градове от нашия мащаб. Даже имам състуденти, които са ми казвали, че са кандидатствали в нашия театър и не са ги одобрили. Добричкият театър винаги е пазил едно високо ниво.

Това, което харесвам у всички директори на театъра, които минаха през годините, е, че не допуснаха чалгата в театъра. Не си позволиха да правят компромиси заради публиката, а оттам субсидии и всичко каквото следва. Даже предният директор беше твърдо против т.нар. „мечки“ (артисти, чиято известност се използва за привличане на публика в театъра – бел. ред.), защото тяхната програма винаги е много натоварена. И се получава така, че репетираме месец, месец и половина, а след това играем представлението веднъж на един или два месеца, в зависимост от тяхната програма.
Мисля, че и в момента продължаваме да пазим високото ниво на добричкия театър. През последните две години пътуваме много и където и да отидем, хората приемат с възторг нашите спектакли.  
- С кои големи артисти Ви се случи да играете на една сцена?
Аз имах летящ старт. Буквално летящ, нищо че нямах 18 години, не бях завършила ВИТИЗ и ме бяха скъсали първата година. Назначиха ме и ме разпределиха да играя Аксюша в комедията „Лес“, кяото е втората по големина главна женска роля. Партнирах си с, лека им пръст, Калчо Калчев и Венцислав Вълчев. Режисьор на представлението беше именитият руски актьор и режисьор Юрий Соломин. Така че, наистина тръгнах с летящ старт – първа роля, уплашена, стресната, не знаех къде се намирам.
Друго подобно притеснение имах, когато трябваше играя с Борис Луканов. Първият път като дойде да играе при нас, трябваше да си партнирам лично с него. Изключително бях притеснена, а той такъв благ, добър, търпелив, колегиален – всичко най-добро, което човек може да си пожелае. Голям артист и човек!
- Може би трябва да кажем, на хората, които не Ви познават, че имате едно страхотно чувство за хумор. Откъде идва то?
От баща ми. Той имаше такова чувство за хумор, което е леко на ръба – да не разбереш дали се шегува, или иска да те обиди. Явно се е прехвърлило и на мен, макар че аз в началото бях абсолютно капсулована, трудно общувах с нови хора.
- Кого очаквате на бенефиса? Имате ли специално поканени гости?
Очаквам мои приятели от близо и далеч, за което им благодаря, че ще отделят от времето си, за да дойдат. Естествено, семейството ми. И... публиката. Добричката публика, на която много благодаря за уважението. Билетите са продадени отдавна.
- И да завършим с един много тривиален въпрос – има ли живот след театъра?
Има, разбира се. Да ми е живо и здраво, имам семейство – деца, съпруг. Имам и едно малко местенце в село Бранище, където прекарваме времето си от април до ноември. Чакам само леко да се постопли и съм там. Обожавам да съм там. Преди четири години открих, че аз нося душа на селянка и се чуствам прекрасно.

Коментирайте