Маестра Константина Петкова: Вида Димитрова ми казваше: „Ти, си звука на града!“

Константина Петкова е родена в село Пчеларово, община Генерал Тошево, на 19 ноември 1937 г. Завършила е средното си образование в Добрич. На 18 години е приета на работа в Русенската опера, където пее шест сезона. След това завършва „Пеене” и „Оперна режисура” в Музикална академия „Санта Чечилия“ в Рим. Има успешна кариера като солист и режисьор в Италия, САЩ и Швейцария. След 30 години в чужбина, тя се завръща в България и възражда артистичното пространство в родния си дом, където в началото на миналия век при дядо й са гостували Дора Габе, Йордан Йовков, Елин Пелин и цар Борис III. И през този век Пчеларово е домакин на изложби, концерти и театрални спектакли и дава сцена на едни от най-големите имена в българското изкуство.
Последните години живее в Добрич.
 
- Г-жо Петкова, честито звание „Почетен гражданин на Добрич“! Как приемате това признание?
С голяма признателност, защото аз съм много силно свързана с този град, независимо че отсъствах 30 години от България. Тук съм завършила основното си образование, средното, прогимназията... Бях солистка на хор „Добруджански звуци“. Имах много активна концертна дейност по време на т.нар. „агитки“, които правехме от училище навремето из целия град. Вида Димитрова ми казваше: „Ти, си звука на града!“. Така че съм силно свързана с Добрич и съм щастлива, че съм оценена. С голямо удоволствие ще приема това звание.
- С какво искате младите хора да Ви разпознават? Певица, педагог, режисьор – с коя от всичките Ви дейности?
Мисля, че тук, в Добрич, съм най-известна като педагог. Защото направих една оперна школа в Добрич, както и на село – имах много ученици от различни градове на страната. Това е най-познато в Добрич като моя практика.
- Кое за Вас ще остане най-съкровеното преживяване през богатия Ви житейски път?
Срещата и познанството ми със Захари Медникаров. Това остава завинаги! Спомням си след един концерт в Рим дойде да ме поздрави непознат мъж. Попита ме дали не съм югославянка, заради името. Когато му отговорих, че съм българка, от Добрич (тогава Толбухин), той ми каза: „Знаете ли, аз там имам един много голям приятел – Захари Медникаров“. Това беше главният диригент на хора във Ватикана. Почувствах се толкова щастлива.
- Написахте книга за Вашия живот. Как се прие тя в културните среди?
Търси се, интересът е голям. Даже наскоро ми се обади една жена от Германия да пита откъде може да я намери. Има вероятност книгата да бъде преведена на италиански, благодарение на моята ученичка Венета Ненкова, която живее в Рим.
- А с кои други от учениците си, освен Венета Ненкова, може да се гордеете?
Даниела Димова – директорът на Операта във Варна. Тя беше моя ученичка, дори живя при мен на село. Още тогава забелязах една особеност в характера й, различна от останалите. Беше непрекъснато заровена в книгите ми, в плочите, питаше, задаваше въпроси. И сега развива една голяма културна дейност. Похвала за това!
- Прекрасният Ви дом в Пчеларово и красивата градина ще продължават ли да приемат знаменитости?
С голямо удоволствие, но тази година нямаме все още отговор от Министерство на културата. Ако получава някаква финансова помощ – да, но иначе не бих могла, защото е много скъпо подържането на градината във вида, в който я познавате. Идеята ми е да поканя и артисти от Румъния. Но трябва министерството да откликне.
- Имате завиден дух, от кого сте го наследили?
От дядо ми. Той беше неуморим. А аз му бях любимата внучка. Имам много спомени с него, затова и пиша за него в книгата си. Реално, аз продължавам неговата дейност. В този обор той е правел спектакли.
Когато бях в Женева, ми се обади един журналист от България да ми съобщи, че последната актриса на дядо ми е жива, тук в Пчеларово. Веднага взех самолета и я намерих – баба Станка. Тя ми разказа: „Глашатаят в селото биеше барабана и съобщаваше, че при Бай Петко ще има театър. Идваха с каруците от всички съседни села. Много народ!“. А на въпроса ми, какви пиеси играехте, тя ми отговори, че най-често са били писани от самия него. Като конфликтът в пиесите е бил между снаха и свекърва, патриархални, братя, семейства и т.н. Затова и когато се прибрах в България, продължих традицията на дядо си.
- Какво си пожелавате?
На първо място Министерството на културата да откликне, за да продължа тази дейност. Имам желание, имам сили, имам нови идеи и намерения.

Коментирайте