В Художествена галерия – Добрич снощи бе открита изложбата акварел „Слънчев лъч в хладна вода“ на Милена Алджабари. Творецът представя свои акварелни творби, създадени през последната година. Невероятно нежни, магически вълшебни, прозрачни и поетични са картините на Милена Алджабари. Заглавията на картините “Езерото“, „Замръзнал Вятър“, „Гората“, „Вълшебната гора“, „Езерото и върбите“, „Нежност“, Докосване „Късно лято“, „Самотното дърво“, „Разходка в полето“, подсказват сюжета, но не предполагат толкова дълбокото чувство на автора, което може да се нарисува само след съпреживяване.
Изложбата бе открита от директора на галерията Недко Недков, който представи накратко творческата биография на Милена Алджабари – от Художествената гимназия в София до Художествената галерия в Добрич.
Поетът Сашо Серафимов е разгадал чудесно художника Милена Алджабари.Уловил е цялостното усещане от акварелната феерия. Така майсторски, както е рисувала Милена, така Сашо Серафимов прилага словото за да ни зарази с невероятна чувственост.
Ето пълният поетичен разказ:
„Слънчев лъч в хладната вода“
Самоирония – тази стилистична фигура в заглавието, парадокс и антитеза. Но в това изречение има честита самоирония.
В отделни някакви редове тя завършва романтично, съзерцателно, с полъх на тъга, мистична, със замръзналата сълза на спомена по деликатните пътища на душата, а в други – с намигване, че всичко това е игра на живота и неговия цвят.
Не всеки се любува на природните картини, не всеки харесва бавното движение на приглушените цветове, заглавията като „Езеро“, „Замръзнал вятър“, „Гората“, „Вълшебна гора“, „Езерото и върбите“, „Нежност“.
Тези заглавия носят в себе си недоизказаност, леко открехната врата към нещо, което те привлича, но едва ли ще видиш. Само усещането, че е там, че съществува, и дава някаква утеха, че си го преживял.
И тази утеха е слънчев лъч в хладната вода на спомена, в реката на живота.
Мъглата, свечеряването, есента, лятото в творбите не са природни явления, а творческа игра с характер на тайнственост.
Природата е само декор, зад който е деликатно загатнато нещо, заставащо в душата, когато творческият миг ни запрати в безбрежието си.
Всяка картина е екран, в който интуитивно откриваш нюансите в смисъла на нашия живот. Тъмни и светли петна в него, притихнала болка и радост, спомен и носталгия.
Цветовете са мелодии и тяхната музика се усеща не със слуха, а с онова, което няма име, но попива в теб, когато застанеш пред картината.
Пейзажите като ледът, покриващ езерата, мъглата, просветващите се дървета, слънчевите петна в акварелите на госпожа Алджабари носят импресията, отекваща у зрителя и безвременно говореща ни за безкрайното, за магията, с която е омесено човешкото същество.
Застанали пред откритата душа на автора, сякаш влизаме в друго измерение – в измерението на нетленното.
Интуицията, раждаща картините, не е статична, тя е притихнала. Имаш усещането, че всеки момент мъглата ще се вдигне, ще мине полъх, нещо ще се задвижи в езерото, ще премине слънчевият лъч – слънчев лъч в хладната вода.
В докосването има нещо метафизично и същевременно живо. Случва се пред теб като фотокамера.
В поредицата, очертаваща сезоните – „Късно лято“, „Самотно дърво“, „Разходка в полето“ – прецизното боравене с четката и вдъхновението на автора ни провокират към асоциации със собствените ни преживявания.
Защото сезоните нямат твърди прозорци. Спокойно се влиза в тях, както вървиш, както дишаш, както се ровиш в душата си.
Те са стройното тяло на светлината, бялата академия на живота, хоризонтът, който ни събира с безкрая.
Това се случва с почти всички акварели в изложбата.
За мен това е голямото докосване на творбите със зрителя. Това е провокацията на „Слънчевият лъч в хладната вода“ в реката на живота.
Изложбата остава в Художествената галерия до края на ноември.
Изложбата бе открита от директора на галерията Недко Недков, който представи накратко творческата биография на Милена Алджабари – от Художествената гимназия в София до Художествената галерия в Добрич.
Поетът Сашо Серафимов е разгадал чудесно художника Милена Алджабари.Уловил е цялостното усещане от акварелната феерия. Така майсторски, както е рисувала Милена, така Сашо Серафимов прилага словото за да ни зарази с невероятна чувственост.
Ето пълният поетичен разказ:
„Слънчев лъч в хладната вода“
Самоирония – тази стилистична фигура в заглавието, парадокс и антитеза. Но в това изречение има честита самоирония.
В отделни някакви редове тя завършва романтично, съзерцателно, с полъх на тъга, мистична, със замръзналата сълза на спомена по деликатните пътища на душата, а в други – с намигване, че всичко това е игра на живота и неговия цвят.
Не всеки се любува на природните картини, не всеки харесва бавното движение на приглушените цветове, заглавията като „Езеро“, „Замръзнал вятър“, „Гората“, „Вълшебна гора“, „Езерото и върбите“, „Нежност“.
Тези заглавия носят в себе си недоизказаност, леко открехната врата към нещо, което те привлича, но едва ли ще видиш. Само усещането, че е там, че съществува, и дава някаква утеха, че си го преживял.
И тази утеха е слънчев лъч в хладната вода на спомена, в реката на живота.
Мъглата, свечеряването, есента, лятото в творбите не са природни явления, а творческа игра с характер на тайнственост.
Природата е само декор, зад който е деликатно загатнато нещо, заставащо в душата, когато творческият миг ни запрати в безбрежието си.
Всяка картина е екран, в който интуитивно откриваш нюансите в смисъла на нашия живот. Тъмни и светли петна в него, притихнала болка и радост, спомен и носталгия.
Цветовете са мелодии и тяхната музика се усеща не със слуха, а с онова, което няма име, но попива в теб, когато застанеш пред картината.
Пейзажите като ледът, покриващ езерата, мъглата, просветващите се дървета, слънчевите петна в акварелите на госпожа Алджабари носят импресията, отекваща у зрителя и безвременно говореща ни за безкрайното, за магията, с която е омесено човешкото същество.
Застанали пред откритата душа на автора, сякаш влизаме в друго измерение – в измерението на нетленното.
Интуицията, раждаща картините, не е статична, тя е притихнала. Имаш усещането, че всеки момент мъглата ще се вдигне, ще мине полъх, нещо ще се задвижи в езерото, ще премине слънчевият лъч – слънчев лъч в хладната вода.
В докосването има нещо метафизично и същевременно живо. Случва се пред теб като фотокамера.
В поредицата, очертаваща сезоните – „Късно лято“, „Самотно дърво“, „Разходка в полето“ – прецизното боравене с четката и вдъхновението на автора ни провокират към асоциации със собствените ни преживявания.
Защото сезоните нямат твърди прозорци. Спокойно се влиза в тях, както вървиш, както дишаш, както се ровиш в душата си.
Те са стройното тяло на светлината, бялата академия на живота, хоризонтът, който ни събира с безкрая.
Това се случва с почти всички акварели в изложбата.
За мен това е голямото докосване на творбите със зрителя. Това е провокацията на „Слънчевият лъч в хладната вода“ в реката на живота.
Изложбата остава в Художествената галерия до края на ноември.
Коментирайте
