Параскева Джукелова: Колкото по-голям е един актьор, толкова е по-земен

Много хубаво беше. Стефан Данаилов още не беше професор. Той, заедно с нас, прохождаше в своята преподавателска дейност и се държеше като приятел и колега. С повече опит, разбира се, от всички нас. Това беше много хубаво, нямаше я тази бариера между авторитета, въпреки че респектът си го имаше. Това, което сме научили от него, е да бъдем екип, да се държим като професионалисти на сцената, да се грижим за това, какво правим като поети ангажименти. Изобщо, беше едно взаимно учение – ние от него и той от нас.

Ако изредя имената, с които завърших, ще разберете че е един силен клас.Силвия Лулчева, Ангелина Славова , Иван Панев, Христо Чешмеджиев, Виктор Бойчев, зам.-директор на Народния театър в момента. Август Попов, Влади Въргала, Ани Михайлова. Имената, които не изреждам, просто са в чужбина, избраха друг път. Всички, които са в България, по някакъв начин публиката ги познава и ги цени.

Той се опитваше да ни подготвя да бъдем импровизатори, по някакъв начин да изградим в себе си един непукизъм, да не се притесняваш да се хвърляш в дълбокото, дори с риск да се изложиш понякога, но ако човек не опита, няма как да разбере дали го може, или не. С различни етюди, с разказване на опита си, когато правехме пиеси или откъси, със своите съвети ни помагаше.

Когато ми задаваха този въпрос преди, в първите години, когато прохождах в професията, аз казвах, че по-добре се чувствам на снимачната площадка и досега считам, че това е мястото, където се чувствам наистина пълноценна и знам, че това е моето място. Отвръща ми се по този начин и от целия снимачен екип, когато правим нещо – филми или сериали. Но с времето, понеже киното по-рядко се явява в работата ни, започнах своята изстрадана любов с театъра и сега мога да кажа, че се чувствам еднакво добре и на двете места.

Имаше такъв период, да. Ролята ми никак не беше голяма, за да кажа, че сме имали много плътни отношения. Били сме, всичко на всичко, два дни заедно. В единия правихме фото сесия, а на другия ден снимахме епизода, в който играем заедно. От срещата си с него, а и с други големи имена, които съм срещала в европейското и световното кино, мога да кажа, че колкото по-голяма звезда е един актьор, толкова по-земен е той. С Патрик Суейзи си партнирахме сякаш сме от едно театрално или филмово училище. Той се стараеше всячески да предразположи и мен, и детенцето, което играеше дъщеря му, така, че да заприличаме на семейство, т.е. да си изиграем добре ролите. Аз мисля, че професионализмът е това – да предразположиш хората да се чувстват добре, когато играят с теб. Това беше усещането ми.

Зрителите ще видят едно много ведро представление, в което ще има много смях, но това не означава, че няма да ги накараме да се замислят и да пуснат сълза дори. Всичко зависи от конкретното настроение на човек. Поставяме общовалидни въпроси. Има един много хубав текст на Симеон, който играе главния герой. Той казва на една от героините, че щом не иска да поеме тази отговорност да се влюби, означава, че е по-голям инвалид от един слепец или един недъгав човек. Това, че някое от сетивата ти или тялото има някакъв недъг, не е по-голям недъг от това да си психически закърнял.
В пиесата на Ленард Герш, която се казва всъщност „Пеперудите са свободни", решихме да акцентираме върху една конкретна пеперуда, която в нашият спектакъл се играе от Теменуга Первазова – една млада актриса, много красива и много добра. На мен ми се падна да играя една майка, която се опитва да бъде орлица и да закриля своя син всячески без да осъзнава, че по този начин го затваря в клетка.

Не! В живота смятам да давам повече свобода не само на дъщеря си, но и на всички близки и приятели, защото аз вярвам, че когато пуснеш любимите си същества да летят те се връщат към теб с още повече любов.

Със Сашо Илинденов вече сме си партнирали на сцената преди време в „Обир" в същия театър, сега се срещаме от двете страни. Много добре се разбираме, сякаш говорим на един и същи език, явно имаме еднакви светоусещания. Мислим в една посока и това се отразява на работата. Другите са Ивайло Брусовски и Симеон Велков. В Добрич си спомням, че идвах много отдавна във „Вася Железнова". С представление на Народния театър също съм идвала.

Ох, ами какво да мисля, старата песен на нов глас. Същите хора, които са се оакали, грубо казано, сега се опитват да ни обяснят как ще ни залеят с блага и по-високи доходи. Все се надявам, че сред тях има и по-свестни хора, лошото е, че егото им, стремежът им към лично обогатяване, застава над това те да поискат да бъдат истински водачи, истински лидери. А когато се намеси прекалено много личната облага – обществото страда. Но аз гласувах, винаги съм гласувала и смятам, че човек трябва да направи своя избор, колкото и малък да е той.

Коментирайте