Павлин Пенев е завършил специалността „Реставрация“ в Националната художествена академия. Рисува икони, но и реставрира стари икони и участва в реставрацията на църкви и манастири. В Светлата седмица разговаряме с Павлин Пенев в неговото ателие в Стария Добрич за съхраняването на една стара, но жива традиция, свързана с вярата и християнството.
- Как започна Вашият път в иконописта?
В ученическите си години аз интензивно рисувах. Посещавах курсове по рисуване без особени цели, но в единадесети клас вече почти категорично се бях насочил към изобразителното изкуство. Едно момче, което баща ми беше подготвял за кандидатстване в художествена гимназия, вече учеше в Художествената академия. Той дойде да ми види рисунките и подготовката и ме насочи конкретно към специалност „Реставрация“ в Художествената академия в София.
За тази специалност трябваше да се рисуват копия на икони или стенописи, както и да се държат стандартните изпити по рисуване заедно с останалите кандидат-студенти. Така започна моето кандидатстване, което тогава ми отне общо четири години.
Четири поредни години кандидатствах. През това време пропуснах много неща. Докато моите съученици и приятели се радваха по-свободно на младостта си, аз работех и всяка вечер след работа ходех на курс по рисуване до 21:00 часа вечерта. Една доста строга програма, но, в крайна сметка, съм доволен от резултата.
- Какво отличава иконата от другите форми на живописта като смисъл и предназначение? Тя е доста по-различна и символ на вяра...
Това е така, но аз лично гледам на иконата повече като част от обучителната програма в Академията. Ние имахме три семестъра задължително обучение по технология на темперната живопис, която е тясно свързана с иконописта.
Когато започнах да уча – от 1985 до 1990 година, иконата нямаше този култов статут, който има днес в обществото. Сега почти във всеки дом има икона, подаряват се и т.н. Тогава тя се възприемаше повече като част от културното наследство.
- А какво е Вашето лично отношение към иконата след толкова години работа?
Трудно ми е да го формулирам, не съм се замислял много. Обичам да рисувам. Това ми носи успокоение, тъй като работата изисква съсредоточаване, но с тиха музика и приятна атмосфера ми носи покой.
Въпреки това, се изморявам почти както при тежък физически труд, защото мозъкът работи на много високи обороти, за да може това, което виждаш, да мине през очите, ума и ръката, за да се превърне в образ. Но това е приятна умора.
Ако трябва да обобщя, иконата не е просто изображение, а преди всичко – вяра.
- Какви познания и в какви сфери са необходими, за да се създават и реставрират икони?
Основното е талантът, но в специалността „Реставрация“ има и много допълнителни знания, които са чужди за останалите специалности в Художествената академия. Например, ние не изучавахме анатомия, докато другите специалности я изучаваха и постоянно се оплакваха колко е трудна.
Причината е, че иконата не следва класическите анатомични и перспективни принципи. Перспективата там е различна – почти обратна на общоприетата.
Пропорциите също са специфични – например главата се повтаря осем до девет пъти в тялото в прав ръст, което прави фигурите по-издължени и фини. Не знам дали това е търсен ефект или се е наложило през годините, но винаги има една малка загадъчност, една схизма, която до ден днешен и аз не мога да разгадая.
- Как протича създаването на една икона от първоначалния замисъл до завършения образ?
Обикновено се използват налични образци. Прави се първоначална черно-бяла рисунка с повече контури и по-малко светлосенки. След това тя се увеличава до желания размер и се прехвърля върху грундирана дъска. Когато рисунъкът е достатъчно изчистен, започва същинското изграждане на образа с боите.
- Колко време отнема това?
Зависи. Единичните образи са по-лесни. Празничните икони, които изобразяват сцени от живота на Христос или Богородица, са по-сложни, защото имат разказвателен характер.
- Как протича реставрацията на икони? Колко по-различен е този процес?
Това е много по-сложен процес. Иконата се състои от различни материали – дървена основа, тъкан, грунд, темперни бои и лак. Най-честите проблеми са потъмняване на лака и повреди от влага в дървените панели и грунда. Всичко това се дължи на факта, че иконите не са съхранявани при подходящи условия. Обикновено става една доста сложна компилация от проблеми, която изисква различно решение за всяка икона. Общото между всички е почистване, укрепване и възстановяване на липсващи части, но всеки случай е различен и изисква индивидуален подход.
- Кои са най-трудните икони за реставриране? Най-старите или онези, при които вредите, нанесени от човека, са най-осезаеми?
Не са най-старите, нито най-новите, а най-повредените. Основно вследствие на влага. Обикновено иконите, като се свалят – се нареждат по земята, а там има повече влага.
Като технология – Възрожденските икони, защото при тях се въвеждат нови материали. През този период навлизат вече маслените бои, които дават възможност за по-голяма пластичност на гънките на дрехите, на сенките на лицата. Някои от тогавашните майстори не са ги познавали в съвършенство и имаме известни проблеми с технологията, които се налага да решаваме.
- Имате ли любим период или школа?
Не, рисувам това, което ми харесва като изображение. Най-вече лицата да са благи и да имат излъчване.
Най-трудни за възпроизвеждане са иконите от Тревненската школа – изключително пищни, много детайлни и сложни. Признавам, че не бих могъл да нарисувам Тревненска икона, като качество, едно към едно с майсторите от едно време. Още повече, че те са използвали едни характерни златни бои, с каквито ние не разполагаме и няма как да постигнем същия ефект.
- А взаимствате ли някакви стари практики или техники от майсторите от едно време?
Честно казано – не. Днес материалите са достъпни. В миналото боите са се правели от минерали – процесът е бил много трудоемък. Сега в магазините има всичко и не се налага да влагаме някакви извънредни усилия.
- Влагате ли реални човешки лица в иконите или се придържате към стандартите?
Не, придържам се към традиционните образи. Лицата на повечето светци са с малко по-издължени носове – нещо, което не е много характерно за обикновените хора. Не ми се е случвало, като рисувам икона – да ми заприлича на някого. Въпреки това, съм имал един невероятен случай като студент. Бяхме на посещение в Рилския манастир и във вътрешния музей, който не е достъпен за посетителите, видяхме икона на Богородица, която приличаше на наша колежка от втори курс.
- Ще ни разкажете ли и за работата си по реставрирането на църкви и манастири?
Работил съм по много обекти. Буквално до преди броени дни бях на реставрация по Катедралата във Варна.
Още след завършването участвах в изписване на църква в Разлог през 1992 година. Бяхме четирима колеги само от нашия курс. Работихме в продължение на десет години за около 30-40 дни всяко лято и изписахме близо хиляда квадратни метра. Най-трудна беше работата по скелетата, особено в началото – слизането, качването и придвижването от едно на друго място. Майсторите в строителството са свикнали с работата на скеле, но за нас – художниците, е доста по-сложно. Художникът е малко по-отнесена личност и трябва да има малко повече осигуровки, клатушкането на скелето води буквално до парализа. Сега не ми прави впечатление, но в първите дни страдах от морска болест.
- Какво е усещането за анонимност в тази професия?
Понякога се чувствам повече като изпълнител, отколкото като творец. В миналото иконописците често не са се подписвали – имало е само молитви или послания. Едва по-късно, през Възраждането, когато са се обособили школите, майстори, творили в продължение на десетилетия, са имали самочувствието да слагат авторски подписи.
- Как започна Вашият път в иконописта?
В ученическите си години аз интензивно рисувах. Посещавах курсове по рисуване без особени цели, но в единадесети клас вече почти категорично се бях насочил към изобразителното изкуство. Едно момче, което баща ми беше подготвял за кандидатстване в художествена гимназия, вече учеше в Художествената академия. Той дойде да ми види рисунките и подготовката и ме насочи конкретно към специалност „Реставрация“ в Художествената академия в София.
За тази специалност трябваше да се рисуват копия на икони или стенописи, както и да се държат стандартните изпити по рисуване заедно с останалите кандидат-студенти. Така започна моето кандидатстване, което тогава ми отне общо четири години.
Четири поредни години кандидатствах. През това време пропуснах много неща. Докато моите съученици и приятели се радваха по-свободно на младостта си, аз работех и всяка вечер след работа ходех на курс по рисуване до 21:00 часа вечерта. Една доста строга програма, но, в крайна сметка, съм доволен от резултата.
- Какво отличава иконата от другите форми на живописта като смисъл и предназначение? Тя е доста по-различна и символ на вяра...
Това е така, но аз лично гледам на иконата повече като част от обучителната програма в Академията. Ние имахме три семестъра задължително обучение по технология на темперната живопис, която е тясно свързана с иконописта.
Когато започнах да уча – от 1985 до 1990 година, иконата нямаше този култов статут, който има днес в обществото. Сега почти във всеки дом има икона, подаряват се и т.н. Тогава тя се възприемаше повече като част от културното наследство.
- А какво е Вашето лично отношение към иконата след толкова години работа?
Трудно ми е да го формулирам, не съм се замислял много. Обичам да рисувам. Това ми носи успокоение, тъй като работата изисква съсредоточаване, но с тиха музика и приятна атмосфера ми носи покой.
Въпреки това, се изморявам почти както при тежък физически труд, защото мозъкът работи на много високи обороти, за да може това, което виждаш, да мине през очите, ума и ръката, за да се превърне в образ. Но това е приятна умора.
Ако трябва да обобщя, иконата не е просто изображение, а преди всичко – вяра.
- Какви познания и в какви сфери са необходими, за да се създават и реставрират икони?
Основното е талантът, но в специалността „Реставрация“ има и много допълнителни знания, които са чужди за останалите специалности в Художествената академия. Например, ние не изучавахме анатомия, докато другите специалности я изучаваха и постоянно се оплакваха колко е трудна.
Причината е, че иконата не следва класическите анатомични и перспективни принципи. Перспективата там е различна – почти обратна на общоприетата.
Пропорциите също са специфични – например главата се повтаря осем до девет пъти в тялото в прав ръст, което прави фигурите по-издължени и фини. Не знам дали това е търсен ефект или се е наложило през годините, но винаги има една малка загадъчност, една схизма, която до ден днешен и аз не мога да разгадая.
- Как протича създаването на една икона от първоначалния замисъл до завършения образ?
Обикновено се използват налични образци. Прави се първоначална черно-бяла рисунка с повече контури и по-малко светлосенки. След това тя се увеличава до желания размер и се прехвърля върху грундирана дъска. Когато рисунъкът е достатъчно изчистен, започва същинското изграждане на образа с боите.
- Колко време отнема това?
Зависи. Единичните образи са по-лесни. Празничните икони, които изобразяват сцени от живота на Христос или Богородица, са по-сложни, защото имат разказвателен характер.
- Как протича реставрацията на икони? Колко по-различен е този процес?
Това е много по-сложен процес. Иконата се състои от различни материали – дървена основа, тъкан, грунд, темперни бои и лак. Най-честите проблеми са потъмняване на лака и повреди от влага в дървените панели и грунда. Всичко това се дължи на факта, че иконите не са съхранявани при подходящи условия. Обикновено става една доста сложна компилация от проблеми, която изисква различно решение за всяка икона. Общото между всички е почистване, укрепване и възстановяване на липсващи части, но всеки случай е различен и изисква индивидуален подход.
- Кои са най-трудните икони за реставриране? Най-старите или онези, при които вредите, нанесени от човека, са най-осезаеми?
Не са най-старите, нито най-новите, а най-повредените. Основно вследствие на влага. Обикновено иконите, като се свалят – се нареждат по земята, а там има повече влага.
Като технология – Възрожденските икони, защото при тях се въвеждат нови материали. През този период навлизат вече маслените бои, които дават възможност за по-голяма пластичност на гънките на дрехите, на сенките на лицата. Някои от тогавашните майстори не са ги познавали в съвършенство и имаме известни проблеми с технологията, които се налага да решаваме.
- Имате ли любим период или школа?
Не, рисувам това, което ми харесва като изображение. Най-вече лицата да са благи и да имат излъчване.
Най-трудни за възпроизвеждане са иконите от Тревненската школа – изключително пищни, много детайлни и сложни. Признавам, че не бих могъл да нарисувам Тревненска икона, като качество, едно към едно с майсторите от едно време. Още повече, че те са използвали едни характерни златни бои, с каквито ние не разполагаме и няма как да постигнем същия ефект.
- А взаимствате ли някакви стари практики или техники от майсторите от едно време?
Честно казано – не. Днес материалите са достъпни. В миналото боите са се правели от минерали – процесът е бил много трудоемък. Сега в магазините има всичко и не се налага да влагаме някакви извънредни усилия.
- Влагате ли реални човешки лица в иконите или се придържате към стандартите?
Не, придържам се към традиционните образи. Лицата на повечето светци са с малко по-издължени носове – нещо, което не е много характерно за обикновените хора. Не ми се е случвало, като рисувам икона – да ми заприлича на някого. Въпреки това, съм имал един невероятен случай като студент. Бяхме на посещение в Рилския манастир и във вътрешния музей, който не е достъпен за посетителите, видяхме икона на Богородица, която приличаше на наша колежка от втори курс.
- Ще ни разкажете ли и за работата си по реставрирането на църкви и манастири?
Работил съм по много обекти. Буквално до преди броени дни бях на реставрация по Катедралата във Варна.
Още след завършването участвах в изписване на църква в Разлог през 1992 година. Бяхме четирима колеги само от нашия курс. Работихме в продължение на десет години за около 30-40 дни всяко лято и изписахме близо хиляда квадратни метра. Най-трудна беше работата по скелетата, особено в началото – слизането, качването и придвижването от едно на друго място. Майсторите в строителството са свикнали с работата на скеле, но за нас – художниците, е доста по-сложно. Художникът е малко по-отнесена личност и трябва да има малко повече осигуровки, клатушкането на скелето води буквално до парализа. Сега не ми прави впечатление, но в първите дни страдах от морска болест.
- Какво е усещането за анонимност в тази професия?
Понякога се чувствам повече като изпълнител, отколкото като творец. В миналото иконописците често не са се подписвали – имало е само молитви или послания. Едва по-късно, през Възраждането, когато са се обособили школите, майстори, творили в продължение на десетилетия, са имали самочувствието да слагат авторски подписи.
Коментирайте
1 USD = BGN
1 GBP = BGN
1 CHF = BGN
