Проф. Енчо Калчев: Всичко в живота ми е свързано с Добрич

Проф. д-р Енчо Калчев е удостоен със званието „Почетен гражданин на Добрич“ за 2022 г.
С тайно гласуване, на своето заседание на 20 септември, общинските съветници на Добрич определиха новия носител на отличието. С интегрална бюлетина, те дадоха гласовете си за двамата предложени от Комисията по избор. За проф. д-р Енчо Калчев гласуваха  28 съветници, 5-ма се въздържаха, нямаше „против“. За втория номиниран – инж. Стоян Дамянов, гласовете „За” бяха само 18, като за получаване на званието бяха необходими повече от 50% от общия брой съветници, т.е. - 21.
Проф. д-р Енчо Калчев Събев е със специалност „Анестезиология и реанимация“ и „Хирургия“. Бил е главен лекар в продължение на 20 години, ръководейки „Хирургично отделение“ в МБАЛ - Добрич. Защитил е дисертация на тема „Едноетажен шев в коремната хирургия“. Има научна степен „Доктор“, „Доцент по хирургия“ и защитена  дисертация „Доктор на медицинските науки“ на тема „Място на проксималната селективна ваготомия при лечение на язвена болест“. Има над 70 публикации в различни специализирани медицински и научни издания. Избран е за професор от Академическия съвет на медицински университет - Варна.
Званието „Почетен гражданин на Добрич“ му беше връчено на тържествената сесия на Общинския съвет на празничния 25 септември.
В деня след гласуването в Общински съвет проф. Калчев гостува в студиото на медийна група „Добруджа“
 
- Проф. Калчев, как се почувствахте, когато разбрахте, че общинските съветници са гласували положително за номинацията Ви за почетен гражданин?
Удовлетворен. По две линии – първо, че касае лично мен, все пак 61 години вече работя като лекар. И второ – което е още по-важно, че съм първият лекар, който е номиниран и избран.
- Тук е важно да уточним, че Вие продължавате да оперирате на тези 85 години.
Да, нямам затруднения. По-важното е, че хората продължават да ми имат доверие. Ще дам пример с един колега в Санкт Петербург, който оперираше до 102-годишна възраст. Работата поддържа духа.
- Като връщате лентата назад, кой период от живота Ви считате, че е бил най-важен и е допринесъл за удостояването Ви със званието „почетен гражданин? Дали това, че дълги години ръководихте болницата в Добрич, или школата хирурзи, обучени от Вас?
Всичко в живота ми е свързано с Добрич. Когато завърших медицина, искаха да ме правят военен лекар. Едва се отървах. Държах да се прибера в Добрич. След това можех много пъти да напусна родния си град, дори 1962 година бях на курс и ми предложиха да започна в неврохирургията във Военна болница, но не пожелах. Жена ми много държеше да останем, но аз не исках да напускам Добрич. Ние, добричлии, сме силно свързани с града си.
- Като хирург, никога не сте страхувал да експериментирате. Вие сред първите в България, които направиха ендоскопска операция…
Първата такава операция е извършена от френски хирург в Лион през 1987 година. Американците правят такава операция две години след това. През 1992 колега я направи за първи път в България, а аз съм първият извън София. Това се случи в медицинския център в Албена.
Да си призная – разчитах, че ако не върви операцията, ще премина към нормалната хирургия – отворена операция, и ще спася пациента, ще го излекувам. За щастие, не се наложи. Първата ми ендоскопска операция продължи 4 часа и половина, след това съм стигал до 28 минути. Но това не зависи само от мен. Както е казал великият Хипократ – резултатът от едно лечение зависи от болен, болест и лекар. Понякога струпваме цялата отговорност само върху лекаря, което не е правилно.
- Спомняте ли си най-трудната си операция?
Разбира се. Това беше един кранист от Каварна, който губи равновесие и пада по гръб върху арматурно желязо, набучен. Увредени са дебело черво, тънко черво, пикочен мехур, а желязото излиза отпред. Всички се разбягват в ужас, добре че все пак някои от колегите му са намерили сили в себе си и са го завели в болницата, заедно с желязото. Операцията продължи 6 часа, много органи трябваше да се зашият, но човекът си е жив и здрав.
- Но кого дължите своето развитие като лекар?
Разбира се, на великия мой учител проф. Казанджиев, когото заварих в болницата. Като млад човек, ми се струваше, че той е от Каменната ера, а е бил едва на 54 години. Умен, красив и добър човек! От него съм взел грижовността към пациента. Той, макар че имаше артрит, понякога му се подуваха ставите и едва вървеше, не пропускаше надвечер да отиде при пациентите. Това усвоих от него. Навремето нямаше автомобили като сега и аз с велосипед отивах вечер да видя болните. Обикновено надвечер се влошават, имат болки. За пациента е голямо нещо, че докторът е отишъл да го види. А за мен – спокойствие, иначе вкъщи ще ги мисля.
- Когато говорим за хората, които са били до Вас, няма как да не споменем и Вашата съпруга…
Зад всеки успял мъж стои една сериозна жена. Тя не е само моя съпруга, но и операционна сестра. Още от ИСУЛ мечтаех заедно да оперираме. Случвало се е вечер да ни вдигат за спешни операции – тръгваме заедно. Прехвърляме майка ми при детето, за да не се стресне, като се събуди и ни няма, и така – заедно.
- А тя как реагира на избора Ви за почетен гражданин?
Тя е по-щастлива от мен.
- Имате две дъщери. И двете поеха по Вашия път, и двете са в Германия. Дава ли Ви удовлетворение това, че децата Ви се занимават с медицина?
 Да, едната е очен лекар – д-р Мариета Калчева, доста години работи тук. Докато другата не е работила тук. Мъжът й е с немски произход и отидоха в Германия. Тя е акушер-гинеколог и в момента управлява голяма клиника.
Да си призная, аз много държах да се насочат към медицината. По този начин имаме общи интереси, общи теми. Какво по-хубаво от това?
- Каква е житейската Ви философия? Познавам Ви от толкова много години, говорили сме по много теми, но като че ли не съм Ви задавала този въпрос – защото винаги цитирате различни учени, политици?
От малък четях книги за велики хора. Не че съм имал за цел да стана велик, но има какво да се научи от тях. И веднага давам пример с Александър Македонски, на когото се налага едва 20-годишен да оглави една империя. Често съм давал този пример и в болницата. Когато някой е отивал при Александър Македонски, за да интригантства, той си запушвал едното ухо. Когато го попитали, защо го прави, отговарял, че ще го отпуши, когато дойде и другата страна.
При мен дойде един асистент да се оплаква от д-р Петър Маринов, който беше много добър специалист, но и много свестен човек. И защо се оплаква, защото ги кара да работят. А те пият кафе до 10:00 часа. Казвам на асистента: „Бъди спокоен, ще го направя на нищо д-р Маринов!“. И още не беше напуснал кабинета ми, добавям: „Колега, интересно, че той преди една седмица много те похвали.“. И му наблюдавам реакцията – крачка назад, загуби кураж, почувства се гузен.
Винаги съм държал на това – когато има нещо, кажи го право на човека.
- Като един успял човек, уважаван от хората, не сте ли се замисляли да поемете някакъв път в политиката?
Имах такава възможност, но никога не ми е минавало през ума. Политиката погубва лекаря! Аз можех да стана ръководител на отдел „Народно здраве“ в Окръжния съвет, но категорично отказах. Бях готов да напусна окръга, но не и да стана чиновник, далеч от болницата и хората.
- Какво най-много бихте искали да запомнят младите лекари за пътя на един медик?
Основното е да знаят, че повече е трудът в нашата професия, както и удовлетворението, отколкото другите атрибути на моженето. Лекар гладен никога не е оставал, и сега не е така. Дори и на запад лекарите не са богати, добре живеят – но не са богати.

Коментирайте