Радослав Симеонов: Да се научим да ценим свободата си

На 3 март символично се ражда българската държавност след 5 века османско владичество. Давам пример с 14 юли – Националният празник на Франция. Нито е започнала френската революция на 14 юли, нито е завършила на тази дата, но това не пречи на французите да чества този ден като символ на своята идея за революция.
Така и при нас 3 март е символ на възстановяващата се българска държавност след 5 века османско владичество.
Обективно погледнато българската държавност се ражда тогава, когато ние си избираме български княз и когато приемаме Търновската конституция – през април 1879 година.

Руско-турската освободителна война е една логическа закономерност от много събития, в основата на които обаче стои Априлското въстание. Аз бих го определил като една кървава заявка на българите пред политическата съвест на Европа за своето освобождение, защото именно след Априлското въстание светът започва да говори за България, светът разбира, че тук, на Балканите, се извършва геноцид над един народ.
Великите сили, европейската дипломация решават в края на 1876 година да дадат независимост, политическа автономия на българския народ. Това става с едно малко известно на съвременната ни общественост събитие – Цариградска посланическа конференция. На нея европейските дипломати, посланиците на Великите сили в Цариград заседават и решават, че е крайно време Османската империя да предостави автономия на България. За съжаление, Османската империя няма такива намерения и затова се налага Русия, с мълчаливото съгласие на Великите сили, да се опита да наложи на Османската империя, чрез силата на оръжието, създаването на българската държава.
Крайно време е да прекратим всички спекулации, че Русия води тази война, за да наложи своето влияние тук на Балканите. Да, никоя Велика сила не извършва нещо от филантропски намерения, нито се води от някакви морални съображения, а напротив – тя се води от строго прагматични и меркантилни интереси, но истината е, че Русия няма никакво намерение да води тази война. Русия тръгва към тази война даже против волята на своето собствено правителство, защото руското общество настоява за тази война, благодарение на реакцията на жестокото потушаване на Априлското въстание.
В случая се получава едно щастливо съвпадение между национално освободителните стремежи на българския народ и намеренията на руската дипломация, за да се стигне до тази щастлива развръзка за нас. Даже бих го нарекъл историческо чудо, защото само две години след обидно бързо потушеното Априлско въстание, след нещо на пръв поглед невероятно – българите получават не само национално освобождение, но и национално обединение, защото Санстефанска България е четири пъти по-голяма, отколкото останалите балкански държави. Но това чудо продължава само няколко месеца – идва Берлинският договор, който приземява мечтите на българите.

Българите плащат не по-малка цена от Русия в освободителната война. Не бива да изпадаме в национален комплекс, че нас са ни освободили.
Българското опълчение заема достойно място. Българите също са дали своя съществен принос за положителното развитие на тази война.
С блестящото си представяне на Шипка опълчението ни развенчава мита, че по време на Средновековието българите са загубили онова качество на своите деди – да воюват и да бъдат войници. Боят на Шипка и десетките събития, които той води след себе си, създават на българския войник ореола на непобедим.
Ако жертвите от руска страна са над 60 хиляди, то българските жертви са почти толкова. Да припомним, че един град като Стара Загора, който тогава е бил с население от 14 хиляди души, половината от населението са били изклани.
Освен това хиляди българи се включват в помощ на руската армия като преводачи, разводачи, носачи. Българите до голяма степен да компенсират една голяма слабост на руската армия – тиловото снабдяване. Ако не са били българите, руските войници са щели да гладуват, да останат голи и боси, защото Русия в този момент не е готова за тази война.

Санстефанският мирен договор е определян като справедлив от гледна точка на нашия национален идеал, но всъщност оставя доста българи извън пределите на България. За нас добруджанци най-болезненият въпрос е свързан със Северна Добруджа, която отива като „курбан" за свободата на България, защото такава е волята на Царя Освободител. След успешния изход от войната Русия иска да си върне Южна Бесарабия, която й е отнета по време на Кримската война и дадена на Румъния. И за да компенсира Румъния, която й е съюзник по време на войната, Русия налага тази насилствена размяна – взема Южна Бесарабия, а дава Северна Добруджа.
Смешно ми става, когато чета румънските писания за румънското присъствие в Северна Добруджа още от времето на Траян, че чак до Абдул Хамид. Достатъчно е да се отворят протоколите от заседанията на Румънския парламент и да се види как самите румънски депутати не искат Северна Добруджа, защото там „няма нито един румънец".
Санстефанска България е един мит, мечта, която българските политици трябва да реализират в годините след Освобождението. Но, за съжаление, губим твърде много национална енергия, за да реализираме заложеното в Сан Стефано, а не успяваме да го постигнем.

Столетният стремеж на българите за освобождение намира материален израз в постигането на свободата. И ние трябва да се научим да ценим свободата си.
Тези 500 години османско владичество са принудили българина да мисли предимно за своето оцеляване и затова той е култивирал в себе си такива качества, които днес не можем да възприемем и се отнасяме негативно към тях. Това са търпимостта, преклонеността, смирението, даже и политическия бабаитлък, ако щете и сервилността на нашите политици към големия брат, недоверието към държавата, липсата на уважение към държавата и нейните институции. Всички тези черти в националния ни характер са резултат точно от тези 500 години османско владичество.

Коментирайте