130 години от рождението на Петър Дачев

Един текст на д-р Кремена Митева е публикуван в специализираното издание "Литературен свят" по повод 130 -та годишнина от рождението на художника Петър Дачев.
В този текст разглеждаме публикация на художника Петър Дачев в софийския вестник „Знаме”.

Това е изданието, в което той прави първите си стъпки като журналист през 1933 - 1934 г. след близо десетилетие живот в Истанбул.

„Знаме” е всекидневен обществено-политически вестник, орган на Демократическата партия, който излиза в столицата между 5 април 1924 г. и 30 юни 1934 г. (1)

Тук П. Дачев написва поредица материали, но не за София - на нея са посветени само два текста, а главно за пребиваването си в Ориента в едно гранично време, когато Османската империя се превръща в Република Турция.

Наскоро в „Знаме” открихме „първообраза” на репортажната му книга „Непознатият Цариград” , издадена доста по-късно: през 1942 г.

Наред с общо 29-те фрагмента от двата цикъла за Истанбул - „Непознатият Цариград (Картинки и впечатления)” (2) и „Романтичният Цариград”, влезли отпосле в книгата, в изданието са публикувани още два материала, родени от живота на художника в Турция.

По-ранният е посветен на българската княгиня Кера Тамара (ок. 1340 - след 1400 г.), дадена за жена на султан Мурад I за укрепване на мира между двете държави. Озаглавен е „При гроба на княгиня Мара, хубавата българка” (3).

Авторът отива на поклонение в зелената Бурса, където според легендите е погребана Мара, зад гроба на съпруга си - в двора на джамията Мурадие.

Текстът има пътеписен характер и представя емоциите на П. Дачев от срещата му с една българска историческа реликва.

Кой всъщност е Петър Петров Дачев? Той е почти непознат днес художник, илюстратор, художествен критик, публицист и преводач. Роден на 14 юни 1896 г. във възрожденския Котел като потомък на Софроний Врачански, живее за кратко със семейството си в Добрич, но израства във Варна.

След това учи две години в Държавното рисувално училище в София, но не го завършва, а в началото на 1920-те години започват неговите странствания.

Запленен от Ориента, П. Дачев почти десетилетие живее в Турция, като предпочита „космополитичния Цариград”, но трудно се задържа и в него.

Откриваме го ту в Измир, ту в Бурса, ту във Варна, ту урежда своя изложба в София, ту отскача за половин година до Берлин при по-малкия си брат - балетиста Анастас Петров, ту пак е в Истанбул.

Този живот все на път му дава материал за стотици картини и скици, но и за десетки текстове с пътеписен и репортажен характер.

През 1932 г. художникът се установява в София, където живее до смъртта си през 1968 г. Малко преди да си отиде от света, успява да сбъдне още една своя мечта - да посети Париж. Вероятно и да го нарисува с четка и думи.

П. Дачев ни оставя хиляди картини, проекти, скици, ескизи, илюстрации, три книги, много публицистични творби, преводи… Той не създава свое семейство и изцяло се посвещава на изкуството, което става смисъл на живота му.

В този текст ще разгледаме втория материал на П. Дачев от в. „Знаме”, невлязъл в книгата му „Непознатият Цариград”. Това е цикъл от осем части, озаглавен „Един магазин за антики в Пера”, публикуван в последователни броеве на вестника между 16 и 24 април 1934 г. (от бр. 84 до бр. 91 вкл.).

Текстовете започват да излизат в понеделника след Томина неделя и спират след вторника на следващата седмица.

Всъщност цикълът е последният материал на П. Дачев за в. „Знаме”, който спира да съществува в края на юни същата година.

По това време авторът наближава 38 години - възраст, в която започват равносметките и когато вече са натрупани спомени.

Именно такъв, ретроспективен е публикуваният текст. Дали художникът си е водил бележки, които после е използвал при писане на творбите си, не знаем. Той обаче разказва картинно за един от многобройните магазини за антики в най-европейската част на Истанбул - квартал „Пера”.

П. Дачев обикновено търси органическа връзка с дадено място. Топосите за него имат свой специфичен живот и той се опитва да го улови и предаде.

Защо описва точно този магазин за антики? Защото той е различен от останалите. Превърнал се е в едно от средищата на руската общност в града, тъй като собствениците му са руски емигранти след Октомврийската революция (1917 г.) и последвалата Гражданска война.

Затова художникът обича да го посещава и там се запознава със съдбата на много белоемигранти. Написаното от П. Дачев е сред малкото творби за съдбата на бежанците от Руската империя в Истанбул през погледа на очевидец чужденец.

Така наречената „руска вълна” (4) в града на протоците води там хиляди руснаци, които емигрират в продължение на няколко години. Не е точно установен броят им, но се предполага, че са около 200 000 души, та дори и повече.

Принудени да напуснат родината си, с кораби по Черно море голяма част от тях се отправят към Истанбул. Повечето приемат града като временно убежище на път най-вече за Париж, Лондон, а оттам дори и за САЩ. Една част от белоемигрантите обаче остават в Турция по стечение на обстоятелствата.

Руснаците се заселват главно в европейската част на града на западното крайбрежие - в „Галата” (дн. „Каракьой”), както и в региона на „Пера” (дн. „Бейоглу”), който е съсредоточен около улица „Пера”, известна като „Гранд рю дьо Пера” (дн. „Истиклял”).

Според очевидци 1920 - 1924 г. е период на ясно превъзходство на руснаците в някои квартали. В „Пера” например руският език се чува по-често от турския.

Дори Василий Шулгин отбелязва: „В хрониките 1920 година ще бъде отбелязана като година на мир и завладяване на Константинопол от руснаците” (5).

Въпреки званията, титлите, високото ниво на образование и познанията по чужди езици тези „бели руснаци”, както ги наричат, трудно се приспособяват.

Изхарчват спестените пари, продават семейните бижута, антиките, които успяват да вземат, и след това, за да оцелеят, се захващат с каквато и да е работа.

„Белите руснаци” донасят в Истанбул своята култура, което е фактор за по-бързата европеизация на Турция. Те започват да уреждат изложби, концерти, балетни и други спектакли, да развиват свой културен и литературен живот.

Текстът на П. Дачев разказва за този епизод от руската история чрез обрисуването на антикварен магазин в „Пера”. Главен герой е една от собственичките му.

С нейния образ започва и завършва цикълът, като така се създава композиция в рамка. Присъствието й в отделните части на творбата е естествената връзка между тях.

Емигрантите обикновено са видени и преценени през нейните очи. За повествователя тя е достоверен източник на информация. А чрез умело нарисувания й портрет авторът стига до сериозни обобщения за съдбата на белоемигрантите в Истанбул.

Първият откъс ни въвежда в темата на текста, представяйки Истанбул като „първостепенен антикварски център”:

„Търговията с антики и произведения на източното изкуство е една от главните пружини на космополитичния Цариград. От Анадола, от Сирия, от Арабия, от Персия, от Туркестан, от всички страни на Изтока, а в последно време и от Русия се стичат в него старинни вещи и художествени рядкости, за да бъдат продадени на европейци и американци”.

След въведението П. Дачев ни повежда по една от най-мрачните и тесни улици на европейския квартал „Пера”, излизаща срещу хотел „Пера палас” (6) , където „се тулят” няколко магазинчета за антики.

Едно от тях се е превърнало в колективен дом, но и в клуб на „белите руснаци”. Още в началото на творбата авторът залага на контрастите. Мрачна (даже „най-мрачна”) е уличката, студено и мрачно е вътре в магазина, но руските емигранти „внисаха особен живот в него”.

Един от двамата собственици на магазина за антики е Наталия Ивановна Лаврова, „някога богата руска помешчица и рядка красавица”. Земята на съпруга й в Русия се равнявала на три Швейцарии. Тази знатна дама вече години наред е принудена да изкарва прехраната си с търговия на антики.

Авторът рисува най-напред нейния портрет: „Много години бяха минали от тогава, но под булото на старостта и умората госпожа Лаврова все още пазеше нещо от своето предишно величие: тя стоеше сред своите антики в позата на развенчана царица и чакаше с хладно презрение редките клиенти”.

Неизбежно се появява съпоставката минало - настояще. Бившата помешчица с горчивина мисли за предишния си живот и се срамува от необходимостта да зависи от благоволението на богатите чужденци: „Тя беше се научила да мрази хората, след като ги беше толкова време презирала”.

Наталия Ивановна обаче не може да отмине с безразличие захвърлено на улицата коте, защото според нея: „Хората са по-лоши от зверовете!”.

Така малката й квартира се пълни с все нови животни. Разбира се, революцията е променила коренно нейния живот и характер:

„Някога гореща патриотка, тя не вярваше вече в руския народ. Но и когато говореше против своята родина, в нейните замръзнали сини очи проблясваше един скрит блян - бляна за една прекрасна зима, за една вечно бяла Русия, за едно неподвижно царство от ледове и сняг, озарено от запалени свещи, пълно със звън на камбани и тичащи тройки, където нейната уязвена гордост, нейната жажда за покой и нейното неизмеримо презрение към епохата биха намерили удовлетворение и забрава”.

Неслучайно се появява символичният бял цвят. „Белите руснаци” страдат по изгубената „бяла Русия”. Наталия Ивановна е изпаднала в някакъв меланхоличен унес. Не очаква нищо от живота и затова стои „мъртвоспокойна”, сякаш „вън от времето, вън от живота”.

Слива се с предметите наоколо, като мъртва живина сред антиките, отломък от едно невъзвратимо минало: „Тя ставаше едно с околните предмети, повечето донесени от Русия, свързваше ги със своя тъжен спомен, и всичко се сливаше с общото впечатление за корабокрушение”.

Тази жена живее само в спомените, които от време на време възкресява. В настоящето тя е мъртва. Авторът представя Царска Русия като корабокруширал кораб - на дъното на житейския океан е потънал цял един някогашен свят. „На дъното” - като царица в „мъртво подводно царство”, е и Наталия Ивановна.

Тя е и човешки експонат в „музея на смъртта” - магазина за антики. Какво може да върне на повърхността на живота тази „жива удавница”? Понякога погледът й пада върху „сумрачната дълбочина” на прашното огледало в позлатена рамка, вероятно донесено от някой харем.

В него тя не вижда себе си. То е портал към „призрака на миналото”, което се опитва сякаш да задържи и при този опит сърцето й „болезнено” се свива.

Лаврова живее на петия етаж на малка къща в „Пера”, където съпругът й, добродушният Сергей Феодорович Лавров, продължава да упражнява стопанските си способности, приготвяйки обяд и вечеря за тричленното семейство с единствена дъщеря и за многобройните котки и кучета.

Само когато се опитва да види света „през призмата на една девическа душа”, Наталия Ивановна отново започва да гледа на живота като на „нещо действително и необходимо”. Единствената й радост е нейната златокоса дъщеря Верочка: с болни очи, застрашени от слепота.

Заради щастието й Наталия Ивановна не се предава, готова е да живее и да се бори.

Вторият фрагмент от цикъла директно ни въвежда в интимния свят на семейство Лаврови. Нарисувана е една жива картина. Семейна вечеря около трапезата, „отлично сервирана от винаги ласкавия съпруг и баща”.

Наталия Ивановна стои неподвижна в креслото. Около масата подскачат няколко котки и кучета в очакване на своя дял от вечерята. Впечатлява контрастът между статичността и мрачното настроение на домакинята и енергичността и демонстрираното добро разположение на духа на домакина.

И традиционните им роли са разменени: жената осигурява прехраната на семейството, а мъжът се грижи за домакинството. Може би затова Лавров се опитва да не унива, да вдъхва оптимизъм на близките си.

Мадмоазел Верочка пък изработва за магазина кукли на княгини, мужици, казаци, на „разни руски типове от миналото”, обича да говори за прочетените през деня книги, а понякога се шегува, но само с баща си.

След вечеря Наталия Ивановна разгръща вестник „Последние новости” и започва „да чете на глас последните новини за Русия”. Това е популярен вестник на руските емигранти, издаван между 1921 - 1940 г. в Париж от Павел Николаевич Милюков (7).

Самото съществуване на вестника и ритуалът на ежедневното му четене в дома на Лаврови показват, че руските емигранти са жадни за новини, тъй като живеят с надеждата за някаква радикална промяна в родината им, която да им даде възможност да се завърнат.

След като повествованието толкова обстойно ни запознава с образа и привичките на единия собственик на магазина за антики, ни представя и съдружника в предприятието - Юрий Василевич Горянски.

Той е „с небрежна вънкашност и отривисти маниери”. Октомврийската революция го заварва студент в Русия и със студентската шапка на глава бяга от страната. Повествователят се пита дали мъжът все още е запазил младежките си идеали.

У него има нещо „типично руско” и въпреки напредналата си възраст прилича на „вечен студент”. Отбелязана е най-важната му особеност: той говори все така с увлечение и с „акцента на момче”, което не му пречи да е „отличен търговец и спекулант”.

Горянски е пълна противоположност на Лаврова. Докато тя стои неподвижно в магазина, той е непрекъснато в движение, ловък, убедителен, „неподражаем”, когато трябва да продаде някоя руска старина.

С „младежки жар” дебне всяко движение в пазара на антики. Носят се обаче слухове, че фалшифицира част от тях. А Наталия Ивановна изпитва болка от раздялата с ценна реликва, защото пред очите й се разпиляват по света руските старини, руското минало.

Затова тя ревниво пази в дъното на мансардата си сандък с редки скъпоценности, свидетели на нейния славен предишен живот.

Постепенно малкият магазин за антики на „някогашната бариня и първостепенна красавица” Наталия Ивановна и „бившия руски идеалист” Горянски в „Пера” става убежище на „група руски емигранти” в Истанбул: „Добрите приятели на госпожа Лаврова станаха скоро за нея като част от магазина й - живи антики, останки от голямото корабокрушение в Русия, изхвърлени на цариградския бряг”.

С „тъжна царствена усмивка” като аристократка в салона си тя приема своите гости. Разговарят тихо за всекидневния си емигрантски живот, шегуват се през сълзи с нещастията си, търсят „сигурна пристан”.

Понякога коментират положението в Русия и тогава повишават неестествено глас в тишината на магазина. „Пърли” ги споменът за родината, а завръщането в нея изглежда все по-химерично.

Страх, мъка и гняв ги изпепеляват всеки ден. Неизбежно сравняват Русия с Истанбул. В града на протоците всичко им се вижда тясно.

„Толкова години как живея в Цариград и все още се чувствам като затворник… Няма ги руските хоризонти” - въздиша Юрий Горянски.

Тези човешки отломки, разпилени по света от голямото историческо корабокрушение на една велика империя, са по-нататъшната тема на текста.

В тяхно лице ясно разпознаваме т.нар. „бивши хора”. Неслучайно този епитет („бивши”), заедно с „някогашни”, присъства често в повествованието.

Макар фразата да идва от едноименната повест („Бывшие люди”, 1897 г.) на Максим Горки, който визира социалните аутсайдери, босяците, маргиналите, тя започва особено активно да се употребява, натоварена с нов смисъл, след Октомврийската революция за назоваване на изгубилите своите титли, привилегии и богатства аристократи, влиятелни личности, но също много творци и артисти в Русия.

Магазинът за антики е впечатляващ музей на тези „бивши хора”, един паноптикум в европейското сърце на Истанбул. В него се събира „бившата руска интелигенция”: художници, реставратори, антиквари, комисионери, посредници, гувернантки в богати семейства, служещи при хотели, ресторанти и пътнически бюра…

След колективния портрет на „бившите хора” авторът рисува индивидуализираните портрети на по-интересните типажи в този цариградски руски вернисаж.

В магазина идва пияницата Павел Василевич - бивш руски офицер и прочут донжуан. „Хитрият естонец” Риман също е чест гост там. Двамата са комисионери, богатеещи от руските антики. И Алексей Леонидов - свит, дребен и бедно облечен мъж, е сред многобройните посетители.

Скрит „зад един китайски параван” повествователят наблюдава разговора между г-н Лавров и почти насила вкарания в магазина Леонидов, облечен в голямо скъсано палто до петите, с мазен каскет на главата.

Оказва се, че този плах, откъснат от света мъж, потънал в себе си, е по думите на възхищаващата му се Наталия Ивановна един „голям”, „славен” човек, но „изгубен за Русия, изгубен за човечеството”.

Алексей Леонидов е сред най-способните военни стратези в щаба на императорската армия. Изхвърлен от революцията в една цариградска мансарда без поле за дейност, той продължава да разработва планове за бъдещи войни.

Живее, изоставен от хората, сред самота и мизерия. Не след дълго умира в българската болница (8), изпратен само от семейство Лаврови. Това е тъжният край на един гениален стратег. Така всъщност започва третата част на цикъла.

За разлика от мълчаливия и боязлив Леонидов, Михаил Иванович Шармагей (9) разнася навсякъде „смело и самоуверено своите планове за спасението на Русия”.

Той презира европейската материалистическа цивилизация и очаква скоро нейния залез. Според него европейската култура е „кражба”. Единствената идея, която приема от болшевишка Русия, е за Евразия.

Страшен евразиец, Шармагей се гордее с монголоидното си лице. Расата на духа за него е расата на Азия, към която принадлежи той, а расата на материята е тази на Европа и Америка.

Нисък, груб, сгърбен селянин, упорит и фанатичен, Шармагей е реставратор на икони, миниатюри и фрески при един голям антикварен магазин в „Пера”. Прави бързи моливни скици от натура на лица и фигури.

Готви се да замине в Париж и оттам да завладее целия свят, въоръжен със своя молив и с идеите на Достоевски. Проектира революция в културата на човечеството, на която определя точната дата.

Наистина отива в Париж, печели конкурс за бързо рисуване на портрети. Американци „подушват” неговия талант и той заживява в Америка, където рисува карикатури за няколко големи вестника, далеко от Евразия, от „расата на духа”.

Чест гост на магазина за антики е и madame Helеne (10) , облечена в старомодно черно облекло, носеща с престижа на старостта си благородство и романтично минало. Наталия Ивановна я обича като сестра.

Madame Helеne е също бивша богата помешчица и красавица. Синовете й загиват: единият - във войната, а другият - в революцията. Именно революцията я захвърля в Истанбул.

Само нейната по-голяма сестра, mademoiselle Irеne, живее с нея. Гъркини по произход, двете не намират прием сред роднините си, които ги възприемат като рускини и злоупотребяват с последните остатъци от наследството им.

Историята на колоритните сестри е разказана в четвъртата част на текста. Те се препитават чрез уроци: едната - по пиано, другата - по френски.

До време преживяват спокойно, но старостта все повече намалява доходите им. Едно случайно подхлъзване лишава mademoiselle Irеne от възможността да излиза и да се движи сама по улиците.

Madame Helеne трябва да я води и да се грижи за нея като за малко дете. Mademoiselle Irеne обаче продължава да третира 60-годишната madame Helеne като по-малка сестра.

Тя все й заповядва, капризничи и я тиранизира. Madame Helеne е различна жена: смирена, гласът й е тих и ласкав, никога не се оплаква от преживените нещастия и всякога намира за какво да благодари на бога. Зад бръчките на старостта й се открива някогашна красавица.

По думите на Лаврова, когато madame Helеne се появяла в някоя ложа на Парижката опера, всички извръщали очи от сцената и гледали нея. Mademoiselle Irеne обаче не е била никога красавица или обожавана съпруга и майка, а само учителка и спътница на другите.

Затова тя не вярва в бога и е все сърдита на сестра си. Madame Helеne пази ревниво едно сандъче, пълно със свещени за нея неща. С присмех mademoiselle Irеne остро отбелязва, че сестра й все още има нужда от играчки.

Madame Helеne е живяла на младини в Париж, учила е в Академията „Шулиен” („Жулиан”) (11). Имала е свое ателие, общувала е с художника Каролюис Дюран (12), няколко години е работила в едно ателие с Мария Башкирцева (13).

Макар и умряла твърде млада, Башкирцева получава световната слава, към която се е стремяла. Всичко това напомня на madame Helеne за несбъднатата й мечта да стане художничка.

В магазина на Наталия Ивановна са окачени за продан няколко нейни картини.

Mademoiselle Irеne, вече 70-годишна, също се изявява като художничка: продължава „отчаяно да цапа с бои платна и картони”.

Създава хаос от ярки бои и чудовищни форми като бунт срещу академизма, уверена в себе си и без да слуша съветите на сестра си. Фанатична поклонница на Енгър (14) и Давид (15), madame Helеne мрази модерното изкуство, което се опитва да създава сестра й.

Според нея: „Изкуството трябва да бъде честно, а честността в изкуството - това е точността!”. А mademoiselle Irеne възразява: „А според мен изкуството е блян, фантазия и бунт срещу действителността”.

П. Дачев не просто съпоставя характерите и интересите на две сестри, но сблъсква и два възгледа за изкуството.

Интересно е какво е собственото му мнение, тъй като поне до средата на 1920-те години той също създава модернистична живопис.

По-късно стилът му се променя, става доста по-реалистичен. Изписването на имената на сестрите на френски език, вмъкнатите френски фрази в текста, културните интереси и заниманията им с изкуство показват средата, която ги е формирала и възпитала. Тя категорично се разминава с настоящото им ежедневие на оцеляването.

От тази изискана среда е и друг постоянен гост на магазина за антики - княз Владимирски. Той също е художник, като за него изкуството е „изопачена действителност, видена през призмата на една болезнена фантазия”.

Картините на този бледолик аристократ вместо подпис носят княжеския герб на фамилията му. Той бързо си създава слава сред аристократичните среди на Истанбул. Момичета от най-добрите семейства му стават ученички.

Носят се слухове, че е незаконен син на княза, но той е толкова изтънчен, че е някак невъзможно това да е истина. Даже последният султан (16) го е канил на аудиенция в Долма бахче.

Картините му са като него „изтънчени, странни и болезнени до крайност”, изпълнени с мистицизма и романтиката на Рьорих (17) и Врубел (18), „предадени в безпомощна гримаса, с бледи тонове, почти без кръв”.

Князът не обича природата и затова не умее да я рисува. Само веднъж работи навън, но през целия ден се ядосва. Заклева се повече никога да не търси вдъхновение в „грубата и банална природа”.

Князът странник е главен персонаж в петата част на цикъла. Когато не намира спасение в изкуството си, той го търси в кокаина. Това е обществена тайна, но никой не смее да му даде съвет.

Владимирски пише и стихове, които чете единствено на своя приятел Степан Серафимович - „самотник и чудак като него”, „автор на много томове неиздадена философия”.

В квартирата на княза често идват комисионери за картините му, защото за кокаина трябват средства. Той живее на една от най-мрачните улици, в една от най-мрачните къщи в „Пера”. Повествователят го посещава неведнъж.

Посрещат го хазайките - две стари госпожици. Владимирски ги нарича „моите плъхове”, но те произнасят с благоговение monsieur le prince - „светило и украса на къщата”.

По стените на стаята му висят техни карикатурни портрети. Той ги обича и съжалява, макар че са грозни и смешни. От Русия е донесъл някаква стара, потъмняла икона на светец „с безумен поглед”, окачена над леглото му.

Всяка нощ се моли пред нея. Чувства се самотен и затова настоява пред посетителите си да не бързат да си тръгват. Владимирски се радва при него да има човек, а той през това време да работи и да мълчи.

Един ден става дума за княза и Наталия Ивановна съобщава, че е умрял за седмица от скоротечна туберкулоза. Според нея кокаинът го е убил, а комисионерите са разграбили всичките му картини.

Друг персонаж в тази човешка галерия е Димитрий Павлов Ахновски - генерал от инженерните войски. Той живее в конюшнята на някогашен персийски дворец край Босфора, превърнат в тютюнев склад.

Генералът има млада и хубава жена, Алина Феодоровна, намерила приют в английско семейство, която посещава съпруга си само в празничните дни и това много го радва.

В една стая генерал Ахновски живее с бялото си куче Медор, а в друга е настанен бившият строеви генерал Антиков, скитащ цял ден из града, за да осигури съществуването си. Вечер с удоволствие той пие чай със съквартиранта си.

Енергичният Антиков е пълна противоположност на Ахновски, който ежедневно хленчи и не може да приеме трудната борба с живота. Затова е поддържан от съпругата си Алина.

Опитва се да кърпи обуща, но не се справя. После става комисионер на картини, но и там не успява, тъй като не умее да лъже и да се пазари.

Свършилият Императорската академия в Петроград Ахновски често се оплаква на Лаврова от живота си. Самият разказвач му дава няколко свои картини за продажба. Генералът дълго не се обажда. Затова той си ги търси чрез трето лице, което обижда Ахновски и той отива при художника.

Афектиран, започва да вика, че е руски генерал, инженер, академик и всички трябва да знаят това. Най-хубаво му е в конюшнята с верния Медор и врящия чайник.

С Антимов пият чай и говорят за своя „кучешки живот”, за „славната матушка” Русия. През зимата стоят на студено, увити в одеялата си, стоплени само от своите спомени.

Шестата част продължава разказа за трудния живот на двамата бивши руски генерали. При големи празници в конюшнята се организират тържества, на които се събират бедни емигранти - гладници и алкохолици.

Пред иконостаса със запалено кандило пеят и се молят бог да спаси „светата Русь” от ноктите на дявола. След това нареждат богата трапеза, подготвяна дни наред с цената на лишения. Ядат, пият и произнасят непрекъснати тостове.

Пускат се слухове за бунтове на мужиците срещу болшевиките, за война срещу Съветска Русия. Един слух обаче неизменно се явява преди всяко Възкресение или Рождество - че император Николай II е жив.

Тъкмо тоя слух крепи генерал Ахновски. Той държи пламенна реч за всерусийския император и е готов да пролее кръв за възкресяване величието на руския трон. Накрая, трогнати до сълзи, всички се прегръщат, целуват и пресушават до дъно чашите си.

В един мрачен дъждовен зимен ден разказвачът заварва Ахновски и съпругата му в магазина за антики. Алина казва, че в Русия зимата е бяла, а в Истанбул е черна. У тях в Русия навън е сняг и студ, а в къщите - огън. И какви кожуси имат.

Тогава повествователят разказва, че в София зимата също е бяла, че има шейни със звънчета по улиците и къщите са добре затоплени.

Алина пляска с ръце и извиква, че в София има „руска зима”, и пожелава да се преселят в България.

Обзема я страшно вълнение, но тъй като съпругът й и госпожа Лаврова не го споделят, тя се хвърля да обсипва с целувки кучето си, като излива в неудържим истеричен плач обзелата я радостна възбуда.

Алина Феодоровна обаче не отива в България, а избягва от съпруга си с друг мъж във Франция.

В самота изживява последните години на своя живот и бившата придворна дама Елисавета Карповна, която също е чест гост на Наталия Ивановна.

Карповна има богато въображение и възкресява миналото си до степен на халюцинация. Развива активна дейност: членува в благотворителни дружества, устройва аукциони, продава билети за лотария, помага на болни, но се движи между хората като сомнамбул.

Дейността й е продиктувана не от хуманност, а от желание да бъде във връзка с високопоставени личности.

Карповна ходи натруфена и важна, със силно напудрено лице. Речта й е изпъстрена с френски и английски думи, а поведението - „с пози и маниери на пресилен аристократизъм”.

Препитава се с уроци по английски и френски и с остатъците от богатството си. Има претенции, че е компетентна по всичко.

Хвали се, че мъжът й е англичанин, но никой не го е виждал. Недоволна е от живота си в Истанбул и затова обича да се затваря в стаята си със своите призраци. Квартирата й е хаос от предмети и животни: котки, кучета и птички.

Тук тя разиграва сама за себе си своя малък театър. Във въображението й тя е в компанията на руския император и руската императрица, на великите князе и княгини, придворните дами, дворцовите маршали и лакеи.

Седмата част продължава да разказва за живота на Елисавета Карповна. Със страст тя играе домашния си театър. Показва на котките и кучетата си как великата княгиня Мария Александрова (19) приема своите гости или танцува гавот (20) с великия княз Николай Владимирович.

Пред хората обаче е сдържана и дори малко хладна. Почти никого не приема в стаята си или бърза да го отпрати, като му показва парче от граната при отстъплението на Врангел (21), която щяла да отнеме живота й и е доказателство за „ужасите на революцията”.

Затова я пази като талисман. Елисавета Карповна скъпи своите антики сякаш са „плът от нейната плът”. Готова е да гладува, но да ги запази. Само при тежки материални затруднения избира с мъка някоя вещ, за да я заложи в магазина на Наталия Ивановна.

Например сребърен сервиз, оригинална руска изработка от XVIII век - „рядък оказион”. Бившата придворна дама с болка заключава, че цялото руско минало отива на пазара.

Неслучайно тя ненавижда американците, англичаните и французите, които ограбват руснаците, изкупувайки бижутата и антиките им.

Друга е съдбата на „вселюбимата” Людмила Яковлевна. От Русия тя донася само едно съкровище - „своето любящо сърце”.

Работи в различни ресторанти и сладкарници в „Пера”. Светлосините й очи привличат много мъже в заведенията, където сервира. Вече 40-годишна, тя е още рядко красива и пази своята свежест.

От нея лъхат радост и сърдечна топлина. Госпожа Лаврова също я обича и винаги се опитва да я задържи по-дълго в магазина си, но тя все бърза.

Парите и душевните си богатства раздава щедро на хората. Затова Наталия Ивановна твърди, че не познава по-добро същество от нея. Людмила Яковлевна обаче се влюбва в зъл турчин от Анадола.

Заради него започва да работи двойно повече. Взема парите си в аванс и му ги дава до стотинка. Започва често да влиза в конфликт с господарите си и накрая остава на улицата. Живее от подаянията на свои познати, но не спира да дава парите си на турчина.

Тя разбира, че нейният любим е зъл човек, но признава, че го обича. Изтощава се, погрознява. Турчинът я изоставя. Съседи я намират обесена в квартирата й. Властите приемат, че е самоубийство, макар че остава мълвата за убийство от жестокия любовник.

Според собственичката на антиквариата Людмила е била погубена от своето „руско сърце”: „Колко души вече бяха потънали пред очите на Наталия Ивановна Лаврова! Вечер, когато останеше сама в магазина, тя биваше обсадена от образите на погиналите в борба с мизерията, алкохола и безумието. Нищо не можеше да я вълнува вече, всичко тънеше постепенно в забрава. От дъното на своя магазин тя гледаше през стъклото на витрината силуетите на минувачите с ясновидещия поглед на Прозерпина, царица на подземния свят. Имаше в този поглед много опит, много примирение и много хладно прозрение. Животът сякаш изтичаше от нейните жили и тя се вкаменяваше между своите антики”.

Финалната част от цикъла е последен щрих в колективния портрет на руската емиграция в Истанбул. Всеки ден се намира някой изпаднал сънародник, който да попроси късче хляб от Наталия Ивановна.

Без да го гледа в очите, тя хвърля в протегнатата му шепа няколко дребни монети. След него идват други дрипави и жалки просяци, които също не може да върне.

„Колко от тях бяха измрели по улиците на Цариград! А всички са били някога в Русия хора със състояние, образование и бъдеще” - често си мисли Лаврова.

Понякога в магазина влиза зле облечена жена, с чорлава коса и блуждаещ поглед. Тя говори бързо, с жестове и се кръсти. Това е Марина Николаевна Сузина - съпруга на офицер и дъщеря на помешчик, дама от висшето общество, „непоправима морфинистка”.

Госпожа Лаврова й се кара, но в същото време търси с поглед каква вещ да й подари, за да може тя да я продаде. В сумрака и тишината на магазина, „сред които се надигаха толкова мъртъвци”, понякога й става страшно.

Затова Наталия Ивановна запалва електрическата лампа. Проточени стонове на цигулка от улицата я изваждат от това състояние. Те будят у нея носталгия по някаква „непрежалима красота”.

Госпожа Лаврова взема пари от чекмеджето, за да даде парса на бедния уличен музикант с широка черна шапка Степан Никодимич - да му благодари за прелестната музика. Най-много обаче я радват посещенията на кроткия, куц от войната цветопродвач Иларион.

Той идва малко преди затварянето на магазина. Цяла нощ скита из кафенета, ресторанти, кабарета и сладкарници със своите цветя и „добродушна усмивка”.

Цветята за него имат цена, докато трябва да издържа майка си. След като тя умира, често ги раздава без пари на приятели и млади жени. Това е един истински руски Люцкан (22) в сърцето на Истанбул.

Сам остава на света Иларион. Обикновено дава на Наталия Ивановна първата и най-хубава роза. Тя я слага в малка порцеланова ваза на бюрото си и кара Иларион да седне срещу нея.

След излизането му взема розата, гледа в нея дълго със своите угаснали сини очи, опитва се да вдъхне аромата й, но дъхът на старинните вещи наоколо е по-силен. Лаврова отново застива хладна и неподвижна като „жива удавница”.

Единственото същество, което може да извлече Наталия Ивановна от дъното на океана - мадмоазел Верочка, съпроводена почти винаги от своя баща, идва всяка вечер в магазина, за да вземе майка си.

Понякога дъщерята донася изработена от нея през деня кукла. Тя влага много вкус и сърдечност в своята работа въпреки слабото си зрение.

От пакета на Верочка изскачат някоя руска княгиня от времето на Иван Грозни, някой донски казак или селска девойка. И двамата родители се възхищават на творенията на дъщеря си. Новата кукла веднага излиза на витрината - „пъстър и весел карнавал на някогашна Русия”.

Радостта на майката минава бързо. Тя отново осъзнава, че трябва да работи. Пари ? трябват, за да излекува зрението на дъщеря си: „Всичко беше готова да хвърли на пазара и да го превърне в злато, сякаш би могла с неговия блясък да превърне мрака в светлина…”.

Най-после господин Лавров нетърпеливо ги подканва да си вървят за вечеря. Затварят в магазина прекрасното куче с умни очи Черчил - пазача на антики.

Преди да излезе, госпожа Лаврова трябва да каже ласкава дума на кучето, да го помилва и целуне по лъскавата черна козина. С милите жестове към животното завършва текстът.

Така както започва, с Наталия Ивановна и семейството й, така приключва цикълът „?

Коментирайте