2025 г. се подреди като поредица от взаимно свързани кризи, решения и символични жестове, в които личността на Доналд Тръмп се превърна в основната ос, около която се движеше международната система. Това не беше просто година на мандата на нов американски президент, а година на пренаписване на политическия канон - от институционален към персонален, от многостранен към транзакционен.
Още от инаугурацията през януари стана ясно, че Тръмп не възнамерява да управлява "на автопилот". Двете големи войни, наследени от предходната администрация - в Украйна и в Газа - не бяха възприети като морални каузи, а като нерешени сделки, които или трябва да бъдат затворени, или да бъдат използвани като лост за по-широко геополитическо пренареждане.
Украйна: Войната, която Тръмп не спря за 24 часа
Новият стар американски президент влезе в Белия дом с обещанието, че ще сложи край на войната в Украйна за 24 часа, но до края на годината това така и не се случи, а мирът въпреки интензивните преговори остава далечен.
В Украйна 2025 г. започна с усещане за стратегически застой, но през пролетта и лятото балансът постепенно започна да се измества. Руската армия реализира поредица от тактически и оперативни успехи по фронта - бавни, но последователни, с акцент върху изтощаване на украинската отбрана, артилерийско превъзходство и натиск по няколко направления едновременно. Това не бяха пробиви от типа "блицкриг", а методично напредване, което постепенно промени реалността на терена.
Именно този напредък даде на Москва по-силна позиция на масата за преговори. Кремъл започна все по-ясно да формулира ключово политическо искане: пълно изтегляне на украинските сили от цялата Донецка област като предварително условие за устойчиво прекратяване на огъня. Това искане, представяно като "възстановяване на териториалната реалност", се превърна в централна точка на напрежение - за Киев неприемливо, за Москва - минимален праг.
Първите преки телефонни разговори между Тръмп и Владимир Путин легитимираха новия тон: Русия не беше третирана като страна, която трябва да капитулира, а като фактор, който диктува условия въз основа на ситуацията на бойното поле. Това предизвика силна тревога в Киев и кулминира на 28 февруари със скандала между Тръмп и Володимир Зеленски в Белия дом. Публичният сблъсък беше възприет като сигнал, че безусловната американска подкрепа е приключила и че военните реалности ще тежат повече от политическите декларации.От този момент Украйна все по-ясно се превърна в европейски, а не в американски проблем. Реакцията на Стария континент не закъсня: започна оформянето на т.нар. "коалиция на желаещите" - политически формат за гаранции за сигурност, бъдещи мироопазващи мисии и дългосрочна подкрепа за Киев. България също се включи в тази коалиция, макар и ясно да обяви, че няма намерение да изпраща войници или миротворци в Украйна.
След "помирителна среща" между Тръмп и Зеленски във Ватикана, у Киев и европейските му партньори се зароди надежда, че Тръмп е разбрал ествството на конфликта и заема страната на Киев.
Решаващ момент през август обаче бе срещата между Тръмп и Путин в Анкъридж. Изборът на мястото не беше случаен - географски и исторически мост между САЩ и Русия. Срещата не донесе незабавно споразумение, но отвори "нова фаза": преговорите вече се водеха около конкретни параметри, при които контролът над Донецка област се оформи като най-трудният и политически токсичен въпрос.
Втората половина на годината премина под знака на "дипломацията на пратениците". Стив Уиткоф поддържаше постоянен канал между Москва, Киев и европейските столици, опитвайки се да преведе военната реалност в политически приемлива формула. Към края на годината все по-активно се включи и Джаред Къшнър. Появи се мирен план на Тръмп в 28 точки, който на практика означаваше замразяване на конфликта при условия, които отразяват руските успехи на фронта, без те да бъдат формално признати веднага. Към плана бяха добавени и икономически стимули за двете страни.
Това не е мир в класическия смисъл, а опит за "замразяване" на войната при условия, които всички страни могат да представят като приемливи пред собствената си публика.
Киев ествествено не прие този план и успя да го намали до 20 точки, но проблемен остана въпросът с Донецка област, която Тръмп остава склонен "да даде" на Русия.Германия и Мерц: Европа затяга тона
Ключов момент за Европа бяха изборите в Германия и избирането на Фридрих Мерц за канцлер. Победата му символизираше дълго назряваща промяна - от либералния оптимизъм към политика на ограничения и контрол. Миграцията се превърна в централен въпрос, а Берлин започна да говори с език за "граници", "капацитет" и "сигурност", който до скоро бе избягван от предишната ляво-либерална коалиция.
Това засили европейската амбиция за по-голяма стратегическа автономия, но същевременно изостри отношенията със САЩ. Европа се оказа между нуждата да се дистанцира от Тръмп и невъзможността да замени американската военна и политическа тежест.
Газа: Дълбок конфликт без изход и неясно, макар и трайно примирие
Войната в Газа, започнала в края на 2023 година, не беше просто поредният цикъл на насилие, а проява на структурна безизходица, в която нито една от страните не е готова да направи ключовата стъпка, необходима за трайно решение. Първото примирие в началото на годината даде кратка пауза, но бързо стана ясно, че то не почива върху политическа основа, а върху чисто тактическа необходимост - изтощение, международен натиск и нужда от прегрупиране.
В сърцевината на конфликта стои фундаментално разминаване на целите. Израел, независимо от вътрешнополитическите си различия, не демонстрира реална готовност за решение с две държави. След атаките от 7 октомври и последвалата война, израелското общество и политическият елит се придвижиха още по-далеч от идеята за палестинска държавност, възприемайки я като риск за сигурността. Управлението на Израел постави като приоритет не политически компромис, а дългосрочен контрол върху сигурността - независимо дали чрез военна окупация, буферни зони или непряко управление на Газа.
От другата страна Хамас отказва да приеме условията, които биха направили политически процес възможен. Организацията не показва готовност да се разоръжи, да се разпусне или да се трансформира в чисто политически субект. Напротив - запазването на въоръженото крило се разглежда от Хамас като екзистенциална гаранция, както срещу Израел, така и срещу вътрешни палестински конкуренти. В този смисъл примирието за Хамас не е крачка към мир, а интервал между две фази на конфликта.
Тази двойна непримиримост прави класическото решение с две държави политически празно. Израел не вижда партньор, способен да гарантира сигурност, а Хамас не приема легитимността на израелската държава в сегашния ѝ вид. В резултат Газа остава територия без ясен международно-правен режим - нито независима, нито реално управляема, нито интегрируема в регионален ред.[Тръмп предупреди Иран и Хамас с "тежки последици"]Тръмп предупреди Иран и Хамас с "тежки последици"
След срещата с израелския премиер Нетаняху
През лятото конфликтът се вписа в още по-широка рамка с кратката, но опасна война между Израел и Иран, в която САЩ се намесиха пряко. Тази ескалация показа, че Газа е само един елемент от регионален сблъсък, включващ Иран, "Хизбула", Червено море и стратегическите интереси на Вашингтон. След американските удари и деескалацията, именно страхът от регионална война създаде условия за ново примирие в края на годината.
Това примирие обаче не значи мир. То не реши въпросите за управлението на Газа, бъдещето на палестинската държавност или статута на въоръжените групировки. То просто замрази конфликта в момент, в който всички страни бяха достигнали лимита на поносимостта си.
В този смисъл 2025 г. не приближи Газа към политическо решение. Напротив - тя показа пределите на възможното: без промяна в позицията на Израел по въпроса за държавността и без отказ на Хамас от въоръжената борба, всяко примирие остава временно, а войната - неизбежно отложена, но не и предотвратена.
В контекста на случващото се в Блзкия изток следва да споменм и Сирия, която се превърна в третия, често подценяван, но ключов елемент на регионалната динамика. 2025 г. беше първата пълна година на управление на Ахмед Шараа след падането на режима на Асад. Новата власт търсеше легитимност и международно признание, но подозренията към ислямисткото ѝ минало останаха силни, а страната - крехка и зависима от външни гаранции.
Стратегичеса автномия на Европа - възможна ли е изобщо?
Опитите за постигане на т.нар. стратегическа автономия на Европа през 2025 г. останаха до голяма степен на равнището на политическата реторика, блокирани от дълбоки противоречия по оста Берлин-Париж. Франция продължи да настоява за по-независима отбранителна и индустриална политика, включително засилване на европейското военно производство и по-малка зависимост от САЩ, докато Германия, обременена от вътрешни икономически ограничения, енергийна уязвимост и коалиционни баланси, предпочете по-предпазлив подход, здраво обвързан с трансатлантическата рамка.
Различията се проявиха както в сферата на отбраната и общите военни проекти, така и в индустриалната политика, дълга и фискалните правила, което превърна "автономията" в неясна концепция без оперативно съдържание.
Така Европейски съюз демонстрира амбиция да бъде самостоятелен геополитически играч, но на практика остана разкъсан между национални приоритети и липса на консенсус между двете си водещи сили - резултат, който направи 2025 г. още една година на отложени решения и неизпълнени стратегически обещания.[Европа едва ли ще има собствен изтребител от пето поколение]Европа едва ли ще има собствен изтребител от пето поколение
Страните по проекта не могат да разпределят ролите си
Кризата около Венецуела
През 2025 г. кризата около Венецуела се изостри рязко, превръщайки се в ключов елемент от политиката на Доналд Тръмп срещу наркотрафика от Латинска Америка. САЩ преминаха от санкции към директни силови действия - военноморски операции, прихващане и потапяне на плавателни съдове, заподозрени в трафик, както и задържане и конфискация на санкционирани танкери, използвани за износ на венецуелски петрол в нарушение на ограниченията. Паралелно с това беше засилено военното присъствие около страната, което ясно показа намерението на Вашингтон да повиши натиска върху режима на Николас Мадуро. Макар официално да се говореше за борба с картелите, посланието беше недвусмислено - да се принуди Каракас към политическа промяна.
Войните по света
Към глобалната картина на 2025 г. трябва да се добавят и другите, по-слабо отразявани, но не по-малко разрушителни войни, които показаха колко фрагментиран и нестабилен е светът извън фокуса на големите сили. В Югоизточна Азия напрежението между Тайланд и Камбоджа прерасна в открити сблъсъци по спорни гранични участъци - конфликт с локален характер, но с ясно историческо наследство и потенциал за регионална дестабилизация.
В Африка 2025 г. беше поредна година на катастрофа за Судан, където гражданската война между съперничещи военни центрове на властта доведе до хуманитарен колапс, глад и масово разселване, без реална перспектива за политическо решение.
Паралелно с това източната част на Демократична република Конго отново се превърна в сцена на тежки боеве между правителствени сили и въоръжени групировки, с дълбоки корени в контрола върху природните ресурси и хроничната слабост на държавата.
Тези конфликти рядко доминираха международните заглавия, но за милиони хора именно те, а не Украйна или Газа, определяха ежедневието - напомняйки, че 2025 г. беше година не на една или две войни, а на постоянна, разпиляна и до голяма степен забравена глобална война с нисък интензитет.[Тайланд обвини Камбоджа в нарушаване на примирието с 250 дрона]Тайланд обвини Камбоджа в нарушаване на примирието с 250 дрона
Двете страни са обсъдили инцидента
Митата: Вторият фронт на Тръмп
Ако войните в Украйна и Газа бяха "горещите" конфликти на 2025 г., то митата на Тръмп оформиха нейния икономически фронт. Още през пролетта Белият дом ясно даде да се разбере, че търговията ще бъде използвана не като инструмент за растеж, а като лост за принуда. Новият пакет от мита срещу вноса от Европа и Китай, но и от почти целия свят, не целеше просто защита на американския пазар, а принуждаване на партньорите към политически и стратегически отстъпки.
За Европейски съюз ударът дойде в най-неудобния момент. Европейската икономика вече беше под натиск - заради енергийната трансформация, войната в Украйна и забавянето на германския индустриален двигател. Американските мита върху ключови европейски стоки - от автомобилостроене до зелени технологии - изправиха Брюксел пред труден избор: симетричен отговор с риск от търговска война или ограничено отстъпление в името на стратегическата стабилност.
В крайна сметка Европа избра второто. Под формата на широко рекламирана търговска сделка и отложени ответни мерки, ЕС на практика прие част от американските условия. Това не беше капитулация, а признание за асиметрията на силата - икономическа и военна. За мнозина в Европа това бе болезнен, но трезв избор: в момент на война на континента и несигурност на юг, открит търговски конфликт със САЩ изглеждаше непоносим риск.[САЩ и ЕС договориха 15% мита]
ОбновенаСАЩ и ЕС договориха 15% мита
Това обаче ще бъде прието от мнозина в Европа като лош резултат
С Китай динамиката беше различна, но не по-малко показателна. Първоначалната ескалация - реципрочни мита, ограничения и остри изявления - създаде усещане за нова пълномащабна търговска война. Пазарите реагираха бурно, веригите на доставки се разклатиха, а глобалният растеж отново бе поставен под въпрос. За разлика от Европа обаче, Пекин разполагаше с по-голямо пространство за маневриране и демонстрира готовност за контролиран сблъсък.
Именно затова към края на годината се стигна до временно икономическо помирение между Вашингтон и Пекин. Не мир, а пауза. Част от митата бяха замразени, други - преформулирани, а диалогът бе възстановен под формата на технически преговори. За Тръмп това беше достатъчно, за да обяви победа пред вътрешната си публика; за Китай - начин да стабилизира икономиката си без да изглежда, че отстъпва стратегически.
Тази търговска динамика ясно показа новия модел на глобализация: нестабилна, условна и подчинена на геополитиката. Митата вече не са изключение, а нормален инструмент на външната политика. Европа прие ролята си на балансьор с ограничени възможности, Китай - на стратегически съперник, готов на временни компромиси, а САЩ - на играч, който диктува условията чрез мащаба си.
В този смисъл 2025 г. не сложи край на търговските войни. Тя ги институционализира - като постоянен фон на международните отношения. И както при военните конфликти, така и тук мирът се оказа временен, договорен не от доверие, а от взаимна умора и страх от по-големи загуби.
Самолетни катастрофи и бедствия
Самолетните катастрофи през 2025 г. очертаха тревожна обща картина за рисковете от експлоатацията на остаряващ авиационен парк, особено при военни и товарни машини.
В края на януари сблъсъкът във въздушното пространство над американската столица Вашингтон, при който пътнически самолет се удари с военен хеликоптер и падна в река Потомак, показа колко уязвима остава дори най-контролираната въздушна зона в света. Няколко месеца по-късно катастрофата в индийския град Ахмедабад, със стотици жертви, отново насочи вниманието към проблемите на "Боинг" - този път с модела "Дриймлайнер" 787.
Военно-транспортен самолет "Херкулес" C-130 на Турция се разпадна във въздуха над Грузия, инцидент, който отново повдигна въпроса за пределите на безопасна експлоатация на машини, проектирани преди десетилетия, но все още използвани във военната авиация. Към тази серия се прибави и катастрофата на товарен MD-11 край Луисвил, самолет от поколение, което постепенно излиза от експлоатация, но продължава да лети заради икономически съображения.
Природните бедствия през 2025 г. - горещи вълни, мащабни пожари, разрушителни наводнения и урагани - нанесоха щети за стотици милиарди долари в глобален мащаб, като в много региони застрахователното покритие се оказа недостатъчно, а реалната икономическа цена бе поета директно от държавите и домакинствата.
Парадоксално, именно тази година на климатични крайности ускори политическото отстъпление от зелените цели.Под натиска на Доналд Тръмп САЩ де факто замразиха част от климатичните си ангажименти, аргументирайки се с индустриална конкурентоспособност и енергийна сигурност. В Европа процесът бе по-тих, но не по-малко значим: бизнесът, изправен пред високи енергийни разходи и търговски натиск, настоя за отлагане на регулации, фермерите протестираха срещу екологични изисквания, които според тях застрашават оцеляването им.[Европа се отказва да забранява нови коли на изкопаеми горива след 2035 година]Европа се отказва да забранява нови коли на изкопаеми горива след 2035 година
Това може да доведе до срив на инвестициите в електромобили
Производителите на изкопаеми горива ясно показаха, че не планират доброволно излизане от пазара, докато търсенето остава високо и алтернативите - скъпи и несигурни. Така 2025 г. се оформи като година на климатичен реализъм: зеленият преход не беше отменен, но бе забавен и преформулиран, превръщайки се от морална кауза в трудно балансиране между икономика, политика и физическите граници на природата.
Като естествен финал на обзора на една година, белязана от конфликти, преходи и разместване на устоите, 2025 г. се запомни и със символичния край на цели епохи, отбелязан от смъртта на личности, чието влияние надхвърляше времето и контекста, в които са действали. Кончината на Папа Франциск сложи край на понтификат, опитвал се да примири Църквата със съвременния свят, а избирането на Папа Лъв XIV бе възприето като знак за търсене на нов баланс между традиция и авторитет в момент на глобална несигурност.
Политиката се сбогува с фигури като Дик Чейни - архитект на американската външнополитическа и военна стратегия в началото на XXI век, и Жан-Мари Льо Пен, олицетворение на радикалния национализъм в Европа, чийто дълъг път остави трайни следи в политическия дебат.
В културния свят смъртта на Бриджит Бардо в самия край на годината беше възприета като прощаване не просто с актриса, а с цял образ на следвоенна Франция - свободна, противоречива и дълбоко символична.
На този фон убийството на десния американски активист Чарли Кърк придаде на годината още по-мрачно измерение, напомняйки, че политическото насилие вече не е изключение или исторически спомен, а реална част от публичния пейзаж на Запада. Така 2025 г. затвори кръга си не само с нерешени конфликти, но и с усещането, че старите ориентири си отиват, а новите още не са намерили своя стабилен облик.
.gif)
Още от инаугурацията през януари стана ясно, че Тръмп не възнамерява да управлява "на автопилот". Двете големи войни, наследени от предходната администрация - в Украйна и в Газа - не бяха възприети като морални каузи, а като нерешени сделки, които или трябва да бъдат затворени, или да бъдат използвани като лост за по-широко геополитическо пренареждане.
Украйна: Войната, която Тръмп не спря за 24 часа
Новият стар американски президент влезе в Белия дом с обещанието, че ще сложи край на войната в Украйна за 24 часа, но до края на годината това така и не се случи, а мирът въпреки интензивните преговори остава далечен.
В Украйна 2025 г. започна с усещане за стратегически застой, но през пролетта и лятото балансът постепенно започна да се измества. Руската армия реализира поредица от тактически и оперативни успехи по фронта - бавни, но последователни, с акцент върху изтощаване на украинската отбрана, артилерийско превъзходство и натиск по няколко направления едновременно. Това не бяха пробиви от типа "блицкриг", а методично напредване, което постепенно промени реалността на терена.
Именно този напредък даде на Москва по-силна позиция на масата за преговори. Кремъл започна все по-ясно да формулира ключово политическо искане: пълно изтегляне на украинските сили от цялата Донецка област като предварително условие за устойчиво прекратяване на огъня. Това искане, представяно като "възстановяване на териториалната реалност", се превърна в централна точка на напрежение - за Киев неприемливо, за Москва - минимален праг.
Първите преки телефонни разговори между Тръмп и Владимир Путин легитимираха новия тон: Русия не беше третирана като страна, която трябва да капитулира, а като фактор, който диктува условия въз основа на ситуацията на бойното поле. Това предизвика силна тревога в Киев и кулминира на 28 февруари със скандала между Тръмп и Володимир Зеленски в Белия дом. Публичният сблъсък беше възприет като сигнал, че безусловната американска подкрепа е приключила и че военните реалности ще тежат повече от политическите декларации.От този момент Украйна все по-ясно се превърна в европейски, а не в американски проблем. Реакцията на Стария континент не закъсня: започна оформянето на т.нар. "коалиция на желаещите" - политически формат за гаранции за сигурност, бъдещи мироопазващи мисии и дългосрочна подкрепа за Киев. България също се включи в тази коалиция, макар и ясно да обяви, че няма намерение да изпраща войници или миротворци в Украйна.
След "помирителна среща" между Тръмп и Зеленски във Ватикана, у Киев и европейските му партньори се зароди надежда, че Тръмп е разбрал ествството на конфликта и заема страната на Киев.
Решаващ момент през август обаче бе срещата между Тръмп и Путин в Анкъридж. Изборът на мястото не беше случаен - географски и исторически мост между САЩ и Русия. Срещата не донесе незабавно споразумение, но отвори "нова фаза": преговорите вече се водеха около конкретни параметри, при които контролът над Донецка област се оформи като най-трудният и политически токсичен въпрос.
Втората половина на годината премина под знака на "дипломацията на пратениците". Стив Уиткоф поддържаше постоянен канал между Москва, Киев и европейските столици, опитвайки се да преведе военната реалност в политически приемлива формула. Към края на годината все по-активно се включи и Джаред Къшнър. Появи се мирен план на Тръмп в 28 точки, който на практика означаваше замразяване на конфликта при условия, които отразяват руските успехи на фронта, без те да бъдат формално признати веднага. Към плана бяха добавени и икономически стимули за двете страни.
Това не е мир в класическия смисъл, а опит за "замразяване" на войната при условия, които всички страни могат да представят като приемливи пред собствената си публика.
Киев ествествено не прие този план и успя да го намали до 20 точки, но проблемен остана въпросът с Донецка област, която Тръмп остава склонен "да даде" на Русия.Германия и Мерц: Европа затяга тона
Ключов момент за Европа бяха изборите в Германия и избирането на Фридрих Мерц за канцлер. Победата му символизираше дълго назряваща промяна - от либералния оптимизъм към политика на ограничения и контрол. Миграцията се превърна в централен въпрос, а Берлин започна да говори с език за "граници", "капацитет" и "сигурност", който до скоро бе избягван от предишната ляво-либерална коалиция.
Това засили европейската амбиция за по-голяма стратегическа автономия, но същевременно изостри отношенията със САЩ. Европа се оказа между нуждата да се дистанцира от Тръмп и невъзможността да замени американската военна и политическа тежест.
Газа: Дълбок конфликт без изход и неясно, макар и трайно примирие
Войната в Газа, започнала в края на 2023 година, не беше просто поредният цикъл на насилие, а проява на структурна безизходица, в която нито една от страните не е готова да направи ключовата стъпка, необходима за трайно решение. Първото примирие в началото на годината даде кратка пауза, но бързо стана ясно, че то не почива върху политическа основа, а върху чисто тактическа необходимост - изтощение, международен натиск и нужда от прегрупиране.
В сърцевината на конфликта стои фундаментално разминаване на целите. Израел, независимо от вътрешнополитическите си различия, не демонстрира реална готовност за решение с две държави. След атаките от 7 октомври и последвалата война, израелското общество и политическият елит се придвижиха още по-далеч от идеята за палестинска държавност, възприемайки я като риск за сигурността. Управлението на Израел постави като приоритет не политически компромис, а дългосрочен контрол върху сигурността - независимо дали чрез военна окупация, буферни зони или непряко управление на Газа.
От другата страна Хамас отказва да приеме условията, които биха направили политически процес възможен. Организацията не показва готовност да се разоръжи, да се разпусне или да се трансформира в чисто политически субект. Напротив - запазването на въоръженото крило се разглежда от Хамас като екзистенциална гаранция, както срещу Израел, така и срещу вътрешни палестински конкуренти. В този смисъл примирието за Хамас не е крачка към мир, а интервал между две фази на конфликта.
Тази двойна непримиримост прави класическото решение с две държави политически празно. Израел не вижда партньор, способен да гарантира сигурност, а Хамас не приема легитимността на израелската държава в сегашния ѝ вид. В резултат Газа остава територия без ясен международно-правен режим - нито независима, нито реално управляема, нито интегрируема в регионален ред.[Тръмп предупреди Иран и Хамас с "тежки последици"]Тръмп предупреди Иран и Хамас с "тежки последици"
След срещата с израелския премиер Нетаняху
През лятото конфликтът се вписа в още по-широка рамка с кратката, но опасна война между Израел и Иран, в която САЩ се намесиха пряко. Тази ескалация показа, че Газа е само един елемент от регионален сблъсък, включващ Иран, "Хизбула", Червено море и стратегическите интереси на Вашингтон. След американските удари и деескалацията, именно страхът от регионална война създаде условия за ново примирие в края на годината.
Това примирие обаче не значи мир. То не реши въпросите за управлението на Газа, бъдещето на палестинската държавност или статута на въоръжените групировки. То просто замрази конфликта в момент, в който всички страни бяха достигнали лимита на поносимостта си.
В този смисъл 2025 г. не приближи Газа към политическо решение. Напротив - тя показа пределите на възможното: без промяна в позицията на Израел по въпроса за държавността и без отказ на Хамас от въоръжената борба, всяко примирие остава временно, а войната - неизбежно отложена, но не и предотвратена.
В контекста на случващото се в Блзкия изток следва да споменм и Сирия, която се превърна в третия, често подценяван, но ключов елемент на регионалната динамика. 2025 г. беше първата пълна година на управление на Ахмед Шараа след падането на режима на Асад. Новата власт търсеше легитимност и международно признание, но подозренията към ислямисткото ѝ минало останаха силни, а страната - крехка и зависима от външни гаранции.
Стратегичеса автномия на Европа - възможна ли е изобщо?
Опитите за постигане на т.нар. стратегическа автономия на Европа през 2025 г. останаха до голяма степен на равнището на политическата реторика, блокирани от дълбоки противоречия по оста Берлин-Париж. Франция продължи да настоява за по-независима отбранителна и индустриална политика, включително засилване на европейското военно производство и по-малка зависимост от САЩ, докато Германия, обременена от вътрешни икономически ограничения, енергийна уязвимост и коалиционни баланси, предпочете по-предпазлив подход, здраво обвързан с трансатлантическата рамка.
Различията се проявиха както в сферата на отбраната и общите военни проекти, така и в индустриалната политика, дълга и фискалните правила, което превърна "автономията" в неясна концепция без оперативно съдържание.
Така Европейски съюз демонстрира амбиция да бъде самостоятелен геополитически играч, но на практика остана разкъсан между национални приоритети и липса на консенсус между двете си водещи сили - резултат, който направи 2025 г. още една година на отложени решения и неизпълнени стратегически обещания.[Европа едва ли ще има собствен изтребител от пето поколение]Европа едва ли ще има собствен изтребител от пето поколение
Страните по проекта не могат да разпределят ролите си
Кризата около Венецуела
През 2025 г. кризата около Венецуела се изостри рязко, превръщайки се в ключов елемент от политиката на Доналд Тръмп срещу наркотрафика от Латинска Америка. САЩ преминаха от санкции към директни силови действия - военноморски операции, прихващане и потапяне на плавателни съдове, заподозрени в трафик, както и задържане и конфискация на санкционирани танкери, използвани за износ на венецуелски петрол в нарушение на ограниченията. Паралелно с това беше засилено военното присъствие около страната, което ясно показа намерението на Вашингтон да повиши натиска върху режима на Николас Мадуро. Макар официално да се говореше за борба с картелите, посланието беше недвусмислено - да се принуди Каракас към политическа промяна.
Войните по света
Към глобалната картина на 2025 г. трябва да се добавят и другите, по-слабо отразявани, но не по-малко разрушителни войни, които показаха колко фрагментиран и нестабилен е светът извън фокуса на големите сили. В Югоизточна Азия напрежението между Тайланд и Камбоджа прерасна в открити сблъсъци по спорни гранични участъци - конфликт с локален характер, но с ясно историческо наследство и потенциал за регионална дестабилизация.
В Африка 2025 г. беше поредна година на катастрофа за Судан, където гражданската война между съперничещи военни центрове на властта доведе до хуманитарен колапс, глад и масово разселване, без реална перспектива за политическо решение.
Паралелно с това източната част на Демократична република Конго отново се превърна в сцена на тежки боеве между правителствени сили и въоръжени групировки, с дълбоки корени в контрола върху природните ресурси и хроничната слабост на държавата.
Тези конфликти рядко доминираха международните заглавия, но за милиони хора именно те, а не Украйна или Газа, определяха ежедневието - напомняйки, че 2025 г. беше година не на една или две войни, а на постоянна, разпиляна и до голяма степен забравена глобална война с нисък интензитет.[Тайланд обвини Камбоджа в нарушаване на примирието с 250 дрона]Тайланд обвини Камбоджа в нарушаване на примирието с 250 дрона
Двете страни са обсъдили инцидента
Митата: Вторият фронт на Тръмп
Ако войните в Украйна и Газа бяха "горещите" конфликти на 2025 г., то митата на Тръмп оформиха нейния икономически фронт. Още през пролетта Белият дом ясно даде да се разбере, че търговията ще бъде използвана не като инструмент за растеж, а като лост за принуда. Новият пакет от мита срещу вноса от Европа и Китай, но и от почти целия свят, не целеше просто защита на американския пазар, а принуждаване на партньорите към политически и стратегически отстъпки.
За Европейски съюз ударът дойде в най-неудобния момент. Европейската икономика вече беше под натиск - заради енергийната трансформация, войната в Украйна и забавянето на германския индустриален двигател. Американските мита върху ключови европейски стоки - от автомобилостроене до зелени технологии - изправиха Брюксел пред труден избор: симетричен отговор с риск от търговска война или ограничено отстъпление в името на стратегическата стабилност.
В крайна сметка Европа избра второто. Под формата на широко рекламирана търговска сделка и отложени ответни мерки, ЕС на практика прие част от американските условия. Това не беше капитулация, а признание за асиметрията на силата - икономическа и военна. За мнозина в Европа това бе болезнен, но трезв избор: в момент на война на континента и несигурност на юг, открит търговски конфликт със САЩ изглеждаше непоносим риск.[САЩ и ЕС договориха 15% мита]
ОбновенаСАЩ и ЕС договориха 15% мита
Това обаче ще бъде прието от мнозина в Европа като лош резултат
С Китай динамиката беше различна, но не по-малко показателна. Първоначалната ескалация - реципрочни мита, ограничения и остри изявления - създаде усещане за нова пълномащабна търговска война. Пазарите реагираха бурно, веригите на доставки се разклатиха, а глобалният растеж отново бе поставен под въпрос. За разлика от Европа обаче, Пекин разполагаше с по-голямо пространство за маневриране и демонстрира готовност за контролиран сблъсък.
Именно затова към края на годината се стигна до временно икономическо помирение между Вашингтон и Пекин. Не мир, а пауза. Част от митата бяха замразени, други - преформулирани, а диалогът бе възстановен под формата на технически преговори. За Тръмп това беше достатъчно, за да обяви победа пред вътрешната си публика; за Китай - начин да стабилизира икономиката си без да изглежда, че отстъпва стратегически.
Тази търговска динамика ясно показа новия модел на глобализация: нестабилна, условна и подчинена на геополитиката. Митата вече не са изключение, а нормален инструмент на външната политика. Европа прие ролята си на балансьор с ограничени възможности, Китай - на стратегически съперник, готов на временни компромиси, а САЩ - на играч, който диктува условията чрез мащаба си.
В този смисъл 2025 г. не сложи край на търговските войни. Тя ги институционализира - като постоянен фон на международните отношения. И както при военните конфликти, така и тук мирът се оказа временен, договорен не от доверие, а от взаимна умора и страх от по-големи загуби.
Самолетни катастрофи и бедствия
Самолетните катастрофи през 2025 г. очертаха тревожна обща картина за рисковете от експлоатацията на остаряващ авиационен парк, особено при военни и товарни машини.
В края на януари сблъсъкът във въздушното пространство над американската столица Вашингтон, при който пътнически самолет се удари с военен хеликоптер и падна в река Потомак, показа колко уязвима остава дори най-контролираната въздушна зона в света. Няколко месеца по-късно катастрофата в индийския град Ахмедабад, със стотици жертви, отново насочи вниманието към проблемите на "Боинг" - този път с модела "Дриймлайнер" 787.
Военно-транспортен самолет "Херкулес" C-130 на Турция се разпадна във въздуха над Грузия, инцидент, който отново повдигна въпроса за пределите на безопасна експлоатация на машини, проектирани преди десетилетия, но все още използвани във военната авиация. Към тази серия се прибави и катастрофата на товарен MD-11 край Луисвил, самолет от поколение, което постепенно излиза от експлоатация, но продължава да лети заради икономически съображения.
Природните бедствия през 2025 г. - горещи вълни, мащабни пожари, разрушителни наводнения и урагани - нанесоха щети за стотици милиарди долари в глобален мащаб, като в много региони застрахователното покритие се оказа недостатъчно, а реалната икономическа цена бе поета директно от държавите и домакинствата.
Парадоксално, именно тази година на климатични крайности ускори политическото отстъпление от зелените цели.Под натиска на Доналд Тръмп САЩ де факто замразиха част от климатичните си ангажименти, аргументирайки се с индустриална конкурентоспособност и енергийна сигурност. В Европа процесът бе по-тих, но не по-малко значим: бизнесът, изправен пред високи енергийни разходи и търговски натиск, настоя за отлагане на регулации, фермерите протестираха срещу екологични изисквания, които според тях застрашават оцеляването им.[Европа се отказва да забранява нови коли на изкопаеми горива след 2035 година]Европа се отказва да забранява нови коли на изкопаеми горива след 2035 година
Това може да доведе до срив на инвестициите в електромобили
Производителите на изкопаеми горива ясно показаха, че не планират доброволно излизане от пазара, докато търсенето остава високо и алтернативите - скъпи и несигурни. Така 2025 г. се оформи като година на климатичен реализъм: зеленият преход не беше отменен, но бе забавен и преформулиран, превръщайки се от морална кауза в трудно балансиране между икономика, политика и физическите граници на природата.
Като естествен финал на обзора на една година, белязана от конфликти, преходи и разместване на устоите, 2025 г. се запомни и със символичния край на цели епохи, отбелязан от смъртта на личности, чието влияние надхвърляше времето и контекста, в които са действали. Кончината на Папа Франциск сложи край на понтификат, опитвал се да примири Църквата със съвременния свят, а избирането на Папа Лъв XIV бе възприето като знак за търсене на нов баланс между традиция и авторитет в момент на глобална несигурност.
Политиката се сбогува с фигури като Дик Чейни - архитект на американската външнополитическа и военна стратегия в началото на XXI век, и Жан-Мари Льо Пен, олицетворение на радикалния национализъм в Европа, чийто дълъг път остави трайни следи в политическия дебат.
В културния свят смъртта на Бриджит Бардо в самия край на годината беше възприета като прощаване не просто с актриса, а с цял образ на следвоенна Франция - свободна, противоречива и дълбоко символична.
На този фон убийството на десния американски активист Чарли Кърк придаде на годината още по-мрачно измерение, напомняйки, че политическото насилие вече не е изключение или исторически спомен, а реална част от публичния пейзаж на Запада. Така 2025 г. затвори кръга си не само с нерешени конфликти, но и с усещането, че старите ориентири си отиват, а новите още не са намерили своя стабилен облик.
Източник:News.bg
Коментирайте
.gif)
1 USD = 1.66355 BGN
1 GBP = 2.24498 BGN
1 CHF = 2.10463 BGN
