Георги Колев: Българинът мисли предимно за храната, за нови дрехи и обувки няма пари

14.04.2014 г. 10:47:00 ч.
/ ИА Добруджа
 Георги Колев: Българинът мисли предимно за храната, за нови дрехи и обувки няма пари
Повече от четвърт век майсторът шапкар Георги Колев работи в ателието си в Стария Добрич. През дюкянчето му са минали хиляди и хиляди клиенти - и българи, и чужденци. Негови шапки се носят в 100 държави по цял свят. Всички в Добрич го знаят като бай Жоро потомствения шапкар, защото наследява занаята от своя баща Станчо.
Но е познат и като Георги – телевизията. 45 години е бил оператор в БНТ като кореспондент от Добрички регион. Има късмета и удоволствието да започне работа в БНТ през 1960 г. – едва три месеца след като е създадена националната телевизия.
През 1962 г. става първият носител на награда за БНТ за операторско майсторство за филма "Шарени писани". Наред с успеха обаче го застига и типичната българска завист – започват да му пречат да получи софийско жителство и го изпращат като отговорен оператор във Варна, където изобщо не знаят. След един месец в морската столица, решава да се прибере в Добрич и от тук да изпраща кореспонденции на телевизията. Става третият кореспондент на БНТ. Отначало в Добрич няма сигнал. Бай Георги снима пленуми, съвещания, а нищо не се вижда по телевизията. Чак през 1971-72 г. се появяват първите сигнали на телевизията. Това е началото на втората му професия, на втория му занаят.
И двете професии обаче сблъскват бай Георги Колев с много интересни личности и любопитни ситуации.
Поръчва ли си българинът нова шапка за празник?
Минаха тези години, когато българинът за всеки празник се подновяваше – от чорапите до шапката. Преди 25-30 години, още когато беше жив баща ми, в ателието влизаха по 15-20 човека на ден, от тях половина си купуваха каскети. Сега времената са такива, че на три седмици я продам една шапка, я не.
Пазарната икономика и отварянето на границите ни довършиха. Едно каскетче на Илиянци е 60 стотинки, аз цял ден с нокти да драскам по-малко от 3.50 лева няма как да го докарам. Затова и търсенето се прехвърли към евтините стоки.
За мен професията на шапкаря е сред загиващите професии.
А купуването на шапка, ръчна изработка, е едно удоволствие, което все по-малко хора могат да си позволят. Първото, за което мисли човек в днешно време, е храната, а за обувки и каскет не остават пари.
Това означава ли, че вече и празниците не са същите?
Едно време всички излизаха на празник с нови одежди, един през друг се хвалят. И празниците бяха много пъстри и красиви. Но освен празниците, ликвидирахме и природата.
Тук, в рамките на Стария Добрич, ставали ли са хубави празненства – спонтанно да излязат хората, да се хванат на хоро?
Не могат спонтанно да се случат нещата, трябва да бъдат организирани, но е много трудно – хората са ангажирани. Градове и села опустяват, младите бягат в чужбина, забравят, не знаят традициите.
Наскоро имах случай тук в ателието дойде едно момиче от Добрич, а съпругът от друг град от България, с две дечица, живеят в Чикаго. Едното на 9 години, другото на 10. Имам една тетрадка, в която моля клиентите да пишат впечатления, и момичето ми казва – децата не знаят да пишат на български. Вземах метъра и казвам, ще заключа и ще ви набия и двамата. Как ще оставите децата да не знаят да пишат на български език? Минаха 3-4 години, чука се на вратата един ден. „Добър ден, чичко, ние вече знаем много добре да четем и пишем на български". Значи съм свършил една много хубава работа, накарах се на вашите родители.
Като стана въпрос за тази тетрадка, кои са най-интересните личности, които са писали в нея? От кои страни са те посещавали тук в ателието в Стария Добрич?
Реших да сложа такава тетрадка за впечатления при посещението на Боби Чарлтън световно известен английски футболист, който след години бе удостоен със званието „Сър".
Имам чувството, че ръководството на нашия град често не знае и няма представа какви хора посещават Добрич. Вече имам посетители от 100 държави, последният беше от Шри Ланка – секретар на Олимпийския комитет. Беше тук, купи си една шапка, заприказвахме се, познавал Иван Славков, познава и Стефка Костадинова. Имам контакти с Чили, Япония, Нова Зеландия, от Магадан – добре известен от „Шоуто на Слави", от Чукотка, от цяла Европа. С много хора станахме приятели и все още ми изпращат картички и писма.
Във всяка професия човек може да намери нещо интересно, за да удовлетвори вътрешната си необходимост от подобна духовна среда.
Колко години си отдал на шапкарството?
Седемдесет. Казвам толкова, защото навремето нямаше забавачници и детски градини. Бях 4-5 годишен, когато баща ми ме хвана за ръка и хайде в дюкяна. Това отрежи, направи едно тегелче и до 8-ми клас вече владеех професията. Цял живот съм бил свързан с калъпите, машините, шапките.
Сигурно, като влезе човек тук, в дюкяна, и вече си наясно, каква шапка можеш да му скроиш.
Едно момиченце ми беше казало следното: „човек, колкото и високо да се издигне, шапката е винаги над него". Затова и трябва много добре да се преценява, какво най-добре ще отива на клиента. С времето и опита нещата се изглаждат. Наблюдавал съм баща ми – шие си на машината, влиза клиент, а той изобщо не си вдига главата. На друг пък се кланя, обръща специално внимание. Когато го попитах, защо се държи така, ми отговори следното: „един занаятчия трябва да познава клиентите си още докато натискат бравата на вратата – дали ще купуват или само ще оглеждат".
Първо, майсторът трябва да прецени, какво може да предложи на клиента, и от там стигаме до друга занаятчийска приказка – един върнат клиент, връща други десет. Всеки мой клиент е моя реклама.
Ще дам пример с някои жени по улицата – виждаш я с по-дебели крачета, но с къса пола. Този отвратителен продавач ли е, шивач ли е – не го ли е видял момичето, да го посъветва да си купи по-дълга пола, по-подходяща. Тъмните цветове са за по-пълни хора, обикновено стесняват фигурата, докато при светлите се получава ефект на разширение, така че майсторът преди всичко трябва да бъде убедителен, да не продава какво да е, а да се съобрази с клиента, да му стои добре.
Друго, което наблюдавам – изгуби се атмосферата на градовете. Ако ти затворят очите, не можеш да се ориентираш къде си – в София по „Витошка" или в центъра на Добрич. Навсякъде продавачките стоят на вратата и пушат цигари. Не те питат за какво си дошъл, какво искаш. От стари занаятчии съм чувал израза „румънско възпитание" – те са имали много добро отношение към клиентите. Тук имаше румънски манифактуристи, продавачи на платове, които ще ти смъкнат всички платове в ателието, замята те с един плат, с друг, това ти отива, това не, само да купиш. Сега има едно нехайно отношение към клиентите, да е отворен магазинът, пък каквото ще да става.
Оптимист ли си за бъдещето на България?
Скоро гледах по телевизията „Големите надежди". Да ти кажа честно, до скоро бях се отчаял, но като гледам тези дечица, се възхищавам и си казвам „има все още жар и пламъчето ще тръгне". Всяка нация си има своите кризи, преживява катаклизми. Още Буров го е казал, нашият велик икономист – България на всеки 30-40 години трябва да тръгне от нулата. Никой не ни караше да разваляме заводи – аз съм свидетел на първата копка и на обувния завод „Добрич" и на „Орлов". По 11 милиона чифта обувки изнасяхме в Европа, може ли с лека ръка да се ликвидира това предприятие.
Сега сме в една объркана ситуация, всеки си приказва каквото си иска. Има един лозунг на Наполеон: „Ако бях отпуснал юздите на пресата, нямаше да остана и три месеца на власт". Трябва да се придържаме към това и да държим по-здраво юздите.

Коментирайте
Подобни новини
13 хил. прочетени книги – рецептата за успеха на Огнян Велинов
13 хил. прочетени книги – рецептата за успеха на Огнян Велинов
Йордан Йорданов: Добрич вече е на политическата карта на България
Йордан Йорданов: Добрич вече е на политическата карта на България
Димитър Бербатов в Добрич: Надявам се на конгреса всеки да гласува по съвест
Димитър Бербатов в Добрич: Надявам се на конгреса всеки да гласува по съвест
Илин Димитров: Ако успеем да отворим за Великден, ни очаква добър сезон
Илин Димитров: Ако успеем да отворим за Великден, ни очаква добър сезон



Яндекс.Метрика