Лена Кирилова разказва за: Духът на старата чаршия

… „Облян от слънце, разноцветният град е открит и уединено блещи сред безкрайната пустиня на полето. Но тая външна тишина може само да измами. Вътре градът поразява изведнъж с голямото движение и шумния си живот: непрекъснато гърмят каруци из улиците, редят се една след друга работилници, в които кърваво грее жеравата на огнищата и звънтят ударите на чука. Трите четвърти от града са магазини, всевъзможни работилници и големи складове със земеделски машини. През всички часове на деня около тях, като мрави, се трупат, разминават се и бързат тълпи от хора. Навсякъде кипи трескав и шумен живот. Чувствува се ясно, че тука е могъщият двигател на голям и сложен механизъм, че тоя град е сърцето, което импулсира живота на цяла Добруджа...“
Така преди почти столетие певецът на Добруджа – Йордан  Йовков, е уловил духа и претворил атмосферата на някогашния Добрич – неголям тогава град, но известен като важно стопанско средище с многобройни работилници, търговски кантори, белокаменни чешми…От ранно утро тръгвали прочутите добруджански каруци по тесните калдъръмени улички на стария град, а „песента на колелета“ се чувала надалеч и разнасяла славата на местните майстори. Мало и голямо се стичало на главния „Шадрафански” площад. От околните села идвали селяни за седмичния пазар и носели селскостопански продукти, а занаятчии и търговци се отправяли към спретнатите дюкяни и магазини, сгушени в тукашната чаршия. Припряно се суетели ранобудните чираци и калфи, вдигали дървените кепенци на запрашените прозорци, премитали пред портите и подреждали инструментите – да е подреден денят, като преди всяко начало и…в малките, белосани работилнички започвал дългият и напрегнат трудов делник на ковачи и железари, арабаджии и столари, кожари, абаджии, сарачи, куюмджии, грънчари, налбанти, колари…
„Като мома пее…“ – казвал добруджанецът за изкусно направената и красиво изрисувана каруца. Завърналите се след Освобождението изкусни занаятчии – преселници от Тулчанско, Русия и Бесарабия, предали своя майсторлък на местните колари. Изработваните от тях масивни „пеещи” каруци, с нанизани на колелата звънтящи метални пластинки и изписани красиви композиции от растителни и животински изображения, били не само основно транспортно средство и неделима част от бита на добруджанеца, но и ярко доказателство за изискания художествен вкус на майсторите. Търсени били и изделията на сарачите, които произвеждали  конски хамути, амуниции и всичко необходимо за впрегатните животни.
Дело на местните ковачи били земеделски сечива, домашен инвентар, декоративни дръжки на врати, ажурни панти, решетки на прозорци, принадлежности за огнище. Изработваните от тях изделия  показвали, че с умение и усет към красивото истинският майстор може да  превърне и най-обикновения предмет в изкуство.
Красиви и практични, керамичните съдове присъствали в покъщнината на някогашното население. Сръчните ръце на грънчарите извайвали от черна глина писани стомни, шарени паници, гаваноси за мляко. А тънки хоризонтални и зигзообразни линии – чазии, релефна украса с агнешко кокалче, пъстри капки, направени с рог и хума, били част от пестеливата, но изискана декорация.
Различни по големина и форма и с широко битово приложение тави, тенджери, бакъри, мангали /приспособления за отопление/ изработвали  майсторите бакърджии. Изящни „лъкатушки”, направени с чук, красяли бакърите. Богата декорация от концентрични линии, розети, кръгове били само част от многообразието от орнаменти по големите „синии” /тави/, употребявани често и като маса за хранене. Наредени върху тъмните, дървени полици изящните медни съдове ярко се откроявали на белите, варосани стени и създавали свежест, празничност и уют на дома.
Златарството било занаят, упражняван от малцина. Изкусни майстори куюмджии изработвали от злато, сребро, метални сплави, емайл, скъпоценни камъни красиви пафти, гривни, пръстени, които впечатлявали със своята изящна изработка, богата орнаментика и придавали художествена завършеност на традиционното облекло.
За уменията на майсторите каменоделци свидетелстват десетките чешми, извисили белокаменната си  снага в градския архитектурен пейзаж, открояващи се със своята монументалност и художествено оформление, прецизни декоративни форми и изключително богатство от знаци, символи и образи в пластичната украса. А чешмата, както тогава, така и днес,  продължава да бъде  „най-голямото благо и най-големият дар“ за всеки, решил да увековечи името си и да остави диря след себе си – да го откриват и помнят идващите след него…
Няма ги вече старите майстори… И е заглъхнала през годините песента на каруците…Но все още ги има малките, спретнати работилнички…. И пак отеква звънът на чуковете, и отново потраква станът и се чува ритмичната песен на грънчарското колело… И все още грее жаравата на ковашко огнище… За да гори днешната ни надежда…А духът на някогашната градска чаршия и късчетата опазена старина очароват всеки, който има очи и сърце за красотата, сътворена от днешните майстори. И въпреки всичко „Старият Добрич” продължава да отмерва времето на сегашните добричлии с по-строгите, но по-точни мерки на техните предци. И може би само тук, в това прекрасно кътче, сбрало ведно минало и настояще, човек може да преосмисли и разбере мъдростта и красотата на Йовковото слово: „Трябва любовта към някогашния първобитен, но хубав поминък да е била твърде голяма, за да се превърне обикновената нужда в разкош и простият занаят на железарите… да стане изкуство…”

Коментирайте