Марин Рашев, наш съгражданин в Париж: Светът е във война с джихадистите, въпросът е как ще я водим

Какво видя и усети един българин, живеещ в Париж след атентата срещу „Шарли Ебдо"? Какви са, чувствата, които този варварски акт провокира у Вас?
Чувствата са много смесени в един такъв момент, спомних си за Ню Йорк на 11 септември 2001 година – изненада, шок и огорчение. Слушайки информацията, която се допълваше и обновяваше всяка минута, започнах да си задавам въпроси. Имаше неща, които не бяха логични и ставаше все по-странно, колкото повече напредваха събитията.
Знаех, че коментарите на журналистите не са достоверни на 100 %, защото освен фактите, много от информациите, подавани от тях, бяха базирани на случайно изпуснати думи на очевидци или хора, които пристигаха непосредствено след разстрела – съседи, полицаи и пожарникари (тук във Франция те изпълняват функцията на спешна помощ), минувачи. В крайна сметка ме беше яд на властите, които не взеха на сериозно заплахата от джихадистите след първия атентат, извършен от Мохамед Мера на 15 февруари 2012 г, когато той уби трима военни, а след известно време откри стрелба в еврейско училище, където също взе няколко жертви, сред които и деца.
Какво остана скрито от погледа на хората? Какво не се изказва на глас, но се мисли и чувства от гражданите?
Какво видяхме и чухме – пред офиса на „Шарли Ебдо" винаги е имало полицейска охрана, откакто предишният им изгоря напълно след атентат срещу редакцията. Охрана в този ден е нямало. Спец-полицаят, който охранява лично главния редактор Стефан Шарбоние – Шарб не е бил на рецепцията на вестника, т.е. на първа линия, а на втория етаж и отново не пред, а вътре в самата конферентна зала, където всяка сряда редакционният екип провежда традиционната си оперативка.
След позорния разстрел терористите потеглят спокойно, но спират още два пъти, за да стрелят, слизайки необезпокоявани от колите си. Първо стрелят по полицейска кола и второ – велополицаят Ахмед Мерабет незнайно защо отива по тротоара към тях без да се прикрива.
След това двамата терористи шофират около 20 минути през Париж, в пиков час, без никой да ги забележи, след което спират брутално, сменят колата и изчезват. Париж далеч не е Лондон, където на глава от населението се падат по две камери, но и тук има камери почти на всеки ъгъл.
А освен всичко друго, в изоставената кола намират какво – личната карта на по-малкия от двамата братя терористи – Шариф Куоши. Защо тогава са с качулки, а оставят документа в колата, явно през цялото време са искали да знаем кои са, продължава с въпросите си Рашев.
И двамата имат досиета в службите за сигурност, властите знаят, че са били в тренировъчни лагери за терористи. Как тогава са се сдобили с автомати, гранатомет, ръчни гранати и други боеприпаси и защо не са ги обезвредили навреме.
Въпросите са много – кой и защо е освободил полицейската кола пред офиса на вестника? Къде точно е трябвало да стои личният охранител на Шарб? Обучени ли са френските полицаи достатъчно добре, знаейки, че нивото на антитерористичните мерки за сигурност е от най-високите „Червено", а след самия атентат премина в най-високото ниво „Атентат".
Защо след като тайните служби на Франция имат досиета на тези субекти, които са били в различни тренировъчни лагери за обучение на джихадисти, не правят необходимото да ги обезвредят навреме?
Некадърност ли е, некомпетентност ли е, манипулация или конспирация? Но кой носи отговорност, кой ще я поеме и каква точно е истината? Може би никога няма да я разберем, защото политиците свикнаха да не дават обяснения на народа. За тях е така – видяхте, чухте, преценете сами – това е свободата на словото. Видяхме клипове, снимани с мобилни телефони, видяхме снимки от охранителните камери, но не и видеозаписите от тези камери.

Една от положителните промени, които ще настъпят след този атентат е, че Правителството ще преразгледа Закона за съкращения в армията и полицията.
Очакват се промени в образованието, в училищата, тъй като стана ясно, че в много училища минутата мълчание в чест на загиналите не е била уважена.
Все по-малко хора във Франция си мислят, че това е изолиран случай и всичко ще бъде по старому. Джихадистите не са далеч от тук, съседите на Шариф Куоши казват, че е бил много мил, тих и услужлив, така че джихадистите са тук, сред нас, може да са наши много близки или приятели.
Радикални имами използват подобни провокации за промиване на мозъците на ужасно много изгубено души, които бродят в съвременния свят или пък вече са в затворите, където се извършва 80% от ислямизацията им. Затова чак сега решиха да снабдят затворите с имами, които изповядват истинския, мирен и толерантен ислям и да направят специални сектори, в които ще изолират вече радикализираните затворници. Добра идея, но нали все един ден последните ще се върнат в обществото. Тогава?
Когато Франция изпраща военни в друга държава, за да воюват срещу джихадистите, които пък пристигат у нас по известни на службите канали и започват да стрелят по мирни граждани, полицаи, военни – това се нарича ВОЙНА! Страшно е, зловещо е, но е самата истина – въпросът е как ще я водим?
Атентатът се случи в една от най-демократичните европейски страни? Това случайно ли е?
Всички сме учили, че Франция е люлката на Демокрацията, на свободното слово и свободното мислене. Но какво е всъщност демокрацията, докъде стига тя и откъде започва свободното слово?
„Да уважаваме ближния си", така беше написано някъде в Светите книги. Е добре, къде е уважението, когато Светая светих на една религия се свързва с отрепки терористи, било то и с невинни карикатури? Не, не трябва, не може! Както не може заради тези същите карикатури, да разстрелват като кучета хората, които са ги рисували и публикували, без съд и присъда. Срещу вестника са водени много дела, няколко пъти е осъждан – ето, това е демокрацията, мисля аз. „Шарли Ебдо" не промени начина си на изразяване, сякаш правеха напук. А може ми трябваше, в знак на уважение. Уважение към истинските мюсюлмани, тези, които уважават Републиката и правят разлика между държава и религия. Това е въпросът, който трябва да бъде зададен. Колко са хората, които живеят така и правят тази разлика? Когато получим отговор на този въпрос, ще си дадем сметка за ситуацията, в която се намираме. Не само във Франция, но и в цял свят.
Франция е държава с девиз „Свобода, равенство, братство". Не трябва обаче да позволяваме да ни манипулират и да ни въведат във война на етническа основа. Всеки от нас трябва да намери своето място в изграждането на този Храм, наречен Общество. И за да устои този Храм на бурите на времето, неговите основи трябва да бъдат солидни. А тези основи са Вярата, Уважението и Толерантността.

Коментирайте