На 9 декември се навършват 67 години от кончината на Адриана Будевска

Адриана Кънчева Будевска е българска актриса, един от основоположниците на професионалния театър в България. Тя е смятана за една от най-големите български изпълнителки на трагични роли.
 Родена е на 10 декември 1878 г., в Добрич. Починала е на днешния ден 9 декември 1955 година в София
Как станах артистка споделя Адриана Будевска :
 Първата ми естрада беше масата. Криех се под масата, правех от ръцете си кукла, като предварително под нея носех аксесоарите си, които ми трябваха, и с особен глас, да не бъде само моят, за да не ме познаят, разигравах куклата, която плачеше и се смееше, караше се или пееше. Тази кукла биваше приготвена и на открито в друга стая, дето лягах; съединявах си ръцете, свити в юмрук, поотделно всяка китка, и така слепени ги използвахме за „глава“; с кюмюр се изписваха очи, уста и нос, завиваха се ръцете надолу, обличаше се някоя моя рокля, защото тогава бях 4 – 5 – 7-годишна – па покриваха ми лицето и цялата останала част от тялото без ръцете и куклата правеше разни фокуси. Всички примираха, разбира се, от смях. Бивах канена от всички роднини да им представлявам. Важното беше, че големите също така се забавляваха и се смееха до скъсване – малките често се плашеха и като взимаха на шега играта, плачеха заедно с куклата, която пищеше от болки, когато я биеха, или се оплакваше от най-безпощадния бой на мащехата. Любимата ми тема беше „пепеляшката“, защото всички плачеха – и големи, и малки. С нея произвеждах фурор. Обаче бях и голям комик. До осмата си годишна възраст бях карагьозчийка в Добрич, защото тогава напуснах родния си град, сега Базарджик – Румъния, и заминах при брат си, офицер в Русе. Имахме един виртуоз-цигулар – Койчовото циганче. Ходеше от къща на къща да свири и да си изкарва прехраната. За джоба си обаче той не мислеше; той се грижеше само как да задоволи зрителите си и свиреше с цялото си същество. Цялото му лице играеше и аз бях щастлива, като го гледах и се опивах от неговото майсторство. Тогава настъпи вторият стадий на развитието ми – подражавах му като дявол. Всички виждаха Койчо циганчето и примираха от смях. Наричаха ме „карагьозчийка“. И след пет месеца заминахме за София, дето го преместиха, и аз заедно с домашните, разбира се, обикалях почти цяла България. Когато напуснах Добрич, почувствах се доста голяма, бях вече в IV отделение. Тук видях чудеса: театър „Основа“, „Италианската опера“, „Ангело Пизи“ и какво ли не още. Във II клас почнахме вече да даваме истински оперни представления. Примадоната ни беше Богдана Гюзелева – бивша Вулпе. Сама съчиняваше оперите и ний благоговеехме пред нея. Тя беше царицата на спектаклите. Катя Стоянова беше главатарят, а аз бях на най-задното място. В живота бях истинската пепеляшка, бях много срамежлива. Аз си знаех мястото, дошла от провинцията, и не претендирах за първенство. Оживявах само когато играех или когато свирех на пиано на чина и всички слушаха моите концерти. Увлечени биваха всички от изкуството ми, на което давах цялата си душа. 

Оживявах само когато представлявах нещо. Бях мъртва, срамежлива, най-срамежливата от всички. И много обичах да спя. Сънят и досега ми е най-любимото време – провождение, той е, който ми даваше сили всичко да понеса и да запазя силите си досега. Освен оперните представления давахме и драми. На мене винаги даваха ролите, които никой не искаше да взима – слугите, и аз ги играех с най-голяма наслада. Важното беше, че аз все мъжките роли играех. В пансиона, като бях във Варна, където и свърших гимназията, също играех мъжките роли и все се обличах в мъжки дрехи, които вземах от племенника си, и гонех пансионерките. Всички бягаха от мене, че бях голям дявол и вагабонтин. Тогава бяхме научили думата „Дон Жуан“ от съчиненията на Байрона и Пушкина и аз много обичах да изобразявам Дон Жуана. Разбира се, че моят Дон Жуан беше съвсем друг. Закачах пансионерките от желание да ги плаша и изненадам – те като луди бягаха от мене. Случи ми се дори да уплаша и наставницата на пансионерките – г-ца Ана, която беше повече от 18 години, и тогава бях вече на 7-то небе. 

Началницата ни на пансиона – г-ца Шаримова, бе една сериозна и строга възпитателка, но тя бе и с голямо сърце и такт. Учеше ни на приличия и ред и ни караше постоянно да декламираме и да пеем. Никога не декламирах и не се отличавах с голям глас. Имахме си чудна певица – Ангелина Стефанова – и разкошна декламаторка…
 Г-ца Шаримова много ме обичаше и много и се щеше да декламирам, обаче не се решавах да правя това, което не ми беше работа. Аз знаех само да представлявам и да пея горе на тавана, скрита от ученичките, без началството. Представлявах лудата Мария и плашех ученичките с разплетената си коса; дигахме пансиона на главата си и обръщахме столове и маси наопаки, прескачахме чиновете и бягахме из стаите, когато бивахме от някого във възторг, да гониме жертвата си и я награждаваме с целувки. Това нещо г-ца Шаримова строго забраняваше и следеше, когато не се занимавахме с уроците си. У мене имаше два ума – единият беше ветрогонец, а другият – тих, затворен в себе си, боязлив, съзерцател, мечтателно безумен и поклонник на „науката“.Много обичах астрономията и понеже много обичах да споделям „научните“ познания, дружех с ученичките от по-долните класове. С тях бях по-близка. Съученичките ми ме пренебрегваха и се гордееха, че бяха по-големи, обаче винаги ме обичаха. Но равнодушието не можех да търпя, бях човек на увлеченията и чудесата и си създавах свой мир, пълен с чудеса и очарования. По-долните класове ме обожаваха и аз бях техен бог, без да търся поклонението им към личността си. Но не ме интересуваше, обаче интересуваше ме, за да се увличат от това, от което се увличах и аз сама. Каквото ново и интересно прочитах по астрономия, трябваше да го споделя с тях. Четяхме разни съчинения. Не обичах споровете. Най-много четяхме стиховете на Иван Вазов и „Бай Ганьо“, дори опитвахме се да пишем стихове. Този първи грях бях направила в III кл. и никому не ги четох. Те бяха моя тайна…
Така си свърши средното образование. След това държах конкурс по драматическо изкуство в София и заминах със стипендия в Москва. Върнах се оттам след 4 години и в 1899 г. дебютирах за пръв път в Народния театър в пиесата „Василиса Мелентиева“. Така станах артистка.

Коментирайте