Днес от 17.30 ч. в Огледална зала „Нели Божкова“ Община град Добрич организира премиера на новата книга на Галин Никифоров – „Лисицата”. Представянето ще направят Драгомил Георгиев и Елена Борисова – докторант по нова и съвременна българска литература в Института за литература към БАН.
Галин Никифоров е един от авторите, чийто романи през последните десет години са най-номинирани и награждавани с авторитетните български литературни награди за проза: две номинации в конкурса за наградата „ВИК“ за Роман на годината (2007 и 2009), четири номинации за наградата „Хеликон“ за най-добра белетристична книга на годината (2006, 2009, 2011 и 2015 - последната е за „Лисицата”), две номинации за наградата „Елиас Канети“ и по една за „Христо Г. Данов“ (2010), „Развитие“ и „Светлоструй“; през 2003 г. е отличен с наградата „Развитие“ за нов български роман - за „Умерено нежно”; през 2008 г. – с наградата „Светлоструй“ - за романа „Добро момче“; през 2011 г. е удостоен с наградата „Елиас Канети“ за романа „Къщата на Клоуните“, като през същата година – за романа „Лятото на неудачниците”, става носител и на наградата „Български роман на годината 2010“, създадена от Фонд „13 века България“. В едно интервю по повод наградите Г. Никифоров казва: „ А че наградите са хубаво нещо, мисля, че е излишно да го казвам. Но не те са целта на писането – те са просто следствие от отношението ти към писането“.
В друго интервю за „Литературен вестник” Галин Никифоров разказва за раждането на „Лисицата”: „Веднъж по радиото чух за един азиатски мит: че лисицата знаела тайната на „златното хапче” – безсмъртието, а по това време исках да напиша роман с главно действащо лице жена, и то не каква да е, а жена, която да е абсолютното олицетворение на съвършената женска природа, нещо, което съм предал в ретроспективните глави на романа: жената дете, жената майка, жената с*ксуална богиня и накрая, чрез едно „завъртане” на сюжета – и на жената Бог. Освен този мит, за който чух, имах и една стара новела на име „Вещица №11”, с една серийна убийца, която правеше чудовищни неща, но накрая умря от любов, както и един разказ – „Гамбит Робертино”, в който се разказваше за един ексцентричен полицейски инспектор. Това бяха основите на романа, които, както обикновено се случва при мен, след това се разпаднаха и изчезнаха, а героите се създадоха сами, много по-различни от първоначалните. От друга страна, исках отново да пиша за това, което ме вълнува най-много – проблема за смисъла на живота и за мъдростта на смъртта."
Галин Никифоров е един от авторите, чийто романи през последните десет години са най-номинирани и награждавани с авторитетните български литературни награди за проза: две номинации в конкурса за наградата „ВИК“ за Роман на годината (2007 и 2009), четири номинации за наградата „Хеликон“ за най-добра белетристична книга на годината (2006, 2009, 2011 и 2015 - последната е за „Лисицата”), две номинации за наградата „Елиас Канети“ и по една за „Христо Г. Данов“ (2010), „Развитие“ и „Светлоструй“; през 2003 г. е отличен с наградата „Развитие“ за нов български роман - за „Умерено нежно”; през 2008 г. – с наградата „Светлоструй“ - за романа „Добро момче“; през 2011 г. е удостоен с наградата „Елиас Канети“ за романа „Къщата на Клоуните“, като през същата година – за романа „Лятото на неудачниците”, става носител и на наградата „Български роман на годината 2010“, създадена от Фонд „13 века България“. В едно интервю по повод наградите Г. Никифоров казва: „ А че наградите са хубаво нещо, мисля, че е излишно да го казвам. Но не те са целта на писането – те са просто следствие от отношението ти към писането“.
В друго интервю за „Литературен вестник” Галин Никифоров разказва за раждането на „Лисицата”: „Веднъж по радиото чух за един азиатски мит: че лисицата знаела тайната на „златното хапче” – безсмъртието, а по това време исках да напиша роман с главно действащо лице жена, и то не каква да е, а жена, която да е абсолютното олицетворение на съвършената женска природа, нещо, което съм предал в ретроспективните глави на романа: жената дете, жената майка, жената с*ксуална богиня и накрая, чрез едно „завъртане” на сюжета – и на жената Бог. Освен този мит, за който чух, имах и една стара новела на име „Вещица №11”, с една серийна убийца, която правеше чудовищни неща, но накрая умря от любов, както и един разказ – „Гамбит Робертино”, в който се разказваше за един ексцентричен полицейски инспектор. Това бяха основите на романа, които, както обикновено се случва при мен, след това се разпаднаха и изчезнаха, а героите се създадоха сами, много по-различни от първоначалните. От друга страна, исках отново да пиша за това, което ме вълнува най-много – проблема за смисъла на живота и за мъдростта на смъртта."
Снимка:e-vestnik.bg
Източник:Вестник ГЛАС