Драгни Драгнев: Животът е в душата

Драгни Драгнев е роден на 5 януари 1939 г. в Добрич. Дипломира се със специалностите „Българска филология“ и „История“ във ВТУ „Св.св. Кирил и Методий”. Дълги години работи като журналист във в. ”Добруджанска трибуна” и БТА. Първите си стихотворения публикува във вестници и списания във Варна, Добрич и София. Първата му поетична книга „Жътва” излиза през 1976 г. Драгни Драгнев е автор на 9 стихосбирки, повести, романи, новели и на исторически драми за кан Аспарух и кан Тервел. Написал е публицистичните книги „Кръгът на Дора Габе” , „Нашата Дора Габе” и „Мъдрецът и Птицата”. Основна тема в творчеството му е съдбата на Добруджа в миналото и днес. Стихове на Драгни Драгнев са превеждани на руски, украински и унгарски език. Членува в Сдружението на писателите в Добрич. Член e на Съюза на българските писатели.
На З май Драгни Драгнев  представи последната си книга „Не е в тялото животът“. Този път авторът предлага на почитателите си нови стихове и есета.
 
- Къде е животът, г-н Драгнев, щом не е в тялото?
Животът е в душата. Това е и лайтмотивът на новата ми стихосбирка „Не е в тялото животът“. Душата е всичко. Човек живее с душата си.
- Колко станаха написаните от Вас книги?
Много книги написах, няма да ги броя сега. Късно започнах да влизам в литературата. Не като Пушкин или като Лермонтов, късно. Вече минавах трийсетте години на живота си, когато излезе първата ми стихосбирка „Жътва“. Моят незабравим редактор - поетът Петър Алипиев,  пусна в стихосбирката първите ми дванадесетина стихотворения. Аз съм военен моряк, служил съм във ВМС и там публикувах първите си стихотворения във вестника на моряците. Те бяха едни такива глупави, наивни. В един момент - някъде в 1965-70 година, аз се обърнах и към прозата. За мен прозата беше вече достатъчна да навляза в литературата с моята единствена и основна тема – Добруджа. Това е моята тема, многострадална Добруджа – някога, вчера и днес.
- Наистина сте написал много стихове за Добруджа. Какво искате младите да запомнят от Вас?
Преди всичко, да обичат родния край, отечеството, родината. Няма по-голяма обич от тази да обичаш родния си край, родния град. Затова написах „Тази светла земя е съдбата ми…..“
- Ставаха ли с годините по-мъдри книгите Ви?
Разбира се! Мнозина измежду творците и поетите смятат, че възрастта няма никакво значение. Напротив, за мен и за други  възрастта има голямо значение. Огромно, бих казал, особено за белетриста. Той трябва да броди из своя живот, да го опознава. Да живее, да страда и така да пише своите книги. Има и изключения. Пак ще спомена поети като Лермонтов и Пушкин. Руската поезия, от която предимно съм се учил, е от изключенията. Трябва житейски опит, да видиш, да прогледаш в живота. Да отскубнеш от душата най-важното, най-болезненото, най-силното.
- Вие сте работил и като журналист. Допринасяше ли журналистическата професия за книгите Ви?
Категорично да! Журналистиката твърде много помага на един бъдещ поет и белетрист. Аз съм бил журналист 25-30 години. Обикалял съм  цяла Добруджа. Срещал съм се с много хора, умни и прости. Винаги съм се опитвал да извлека нещо, да разбера мислите им, защото за мен най-важно е човек да мисли. Голямата мисъл в новата ми книга носи заглавието и  „Не е в тялото животът“. Ако си без душа, ако не се вълнуваш от нищо, ако нямаш страдание, любов, особено, голяма любов с истински измерения, защото любовта не е само едно чувство между  мъж и жена. Любовта е нещо огромно. Любовта към родния край, към родния дом, любовта към майката. Любовта може да бъде към бащата, към заобикалящата ни природа. Аз винаги съм се стремил и в последната си стихосбирка  да търся хармонията между човека и природата. Да я търся, да я постигна, според силите и възможностите си.
- Как гледате на съвременната журналистика?
Страхлива и угодническа. Тя е платена. Няма или много рядко се срещат журналисти, които пишат искрено, откровено, без страх. Тази журналистика уважавам аз. Ако се върна назад в годините, често съм имал такова отношение към работата си и много често съм срещал съпротива. Трябва искреност и истина, това е.
- От кого получихте най-голямо признание през годините?
От хората, от приятелите. Особено голямо и важно внимание съм получил от моя наставник Йордан Дачев, който, за жалост, не е между живите. Това е един необятен свят. Йордан Дачев беше журналист, публицист, който ми даваше уроци по родолюбие, по журналистика, уроци, които остават за цял живот. Той посади у мен любовта към Йордан Йовков и Дора Габе. Големите наши творци, пред които аз се прекланям. Считам ги дори за мои духовни наставници. Особено Дора Габе, с която съм общувал години наред и която съм обичал с цялото си сърце.
- Какво още не сте написал и върху какво работите?
В момента подготвям още няколко книги, които зреят в мене години наред. В основата пак е моята Добруджа. Защото Добруджа е България. България в голямата си част е Добруджа. Оттук започва родината, оттук прелита с конете си хан Аспарух. Подготвям нова книга, която още това лято може да излезе. Казва се „Земя за сбогом“. Това е една новела за времето, когато Добруджа е под кралска румънска власт. Този период е моята най-голяма тема. Това е моята болка и моята жажда да разкажа всичко, каквото знам и съм преживял. Това е травма в живота на добруджанци. Запомнете това заглавие „Земя за сбогом“. 100 страници ще видят бял свят.

Коментирайте